24rodopi.bg/Общество
Село, офис, пачки…
Американската мечта по нашенски вариант. „За да станеш човек, трябва да си човек на голям човек или правилния човек“.
Мъдрост по партийна линия.
30 години ставаше по този начин. Партии създадоха толкова милионери, че милионерите започнаха да си създават свои, които да им добавят още. За целта просто се използваше властта…
Малки истории на сбъднали мечтите си. Малки истории от близкото минало как администрации се превръщат в семейни фирми.
***
Влезе в офиса и се изпърдя мощно. Вдиша с пълни ноздри и си рече: Бахти миризмата на шеф!
„Така се раждат легендите!“, си помисли.
Вдиша и издиша, за да се убеди изцяло, че е истина.
Спомни си миналото. Село, хиляди напъни за държавната работа. С толкова зор една тъпа длъжност.
Ама…
Неговата рода бе на власт. Измъкнаха го от чиновническата смрад и го пратиха тук – в собствената пръдня.
Не, изгони тази мисъл и изпусна пак въздух. Отвори прозореца, да се отмирише.
Не, сега е друго. Обществени поръчки валят като пролетен дъжд. Пачки като градушка. Не смогва да брои. Отчита, където трябва и всичко е наред. Разпери ръце, идеше му да полети през джама.
Толкова пара, само чрез родата във властта! Търгове-мъргове, все печелеше. Няма конкуренция. Лиже и снася, но няма как. Пак брои и бута в задния. Влизаше в администрацията като страшилище, можеше да уволни всеки!
Има за всичко – жилища, вили, коли, любовници. Жената мълчи, децата наперени в даскалото. Той е на върха.
Пак се напъна и пръцна. „Бах` тоя дюнер!“, си рече.
***
Не се харесваше много, но пък смяташе, че усмивката й може да пленява. Огледа задника си в огледалото. Не се почувства добре, ама марковите дрешки й лепеха като на риалити звезда.
Кеф й беше!
Защото помнеше откъде тръгнаха. Добре че бе мъжът й.
И той окъсан, но случи на роднини.
Първо направи пари с една „баничарка“. Трябваше да подменя изгорели улични лампи. Обикаляше, ама общинска пара.
После дойде другото. Много обществени поръчки, строителство, ремонт, милиони отгоре.
Тя, една чиновничка. Трябваше само да се усмихва и пляска на когото трябва.
Смешна заплата. Пък тя не се сдържаше и го казваше на колежките „Тук съм заради скуката. Мо`а да одя до Дубай през ден да вечерям и на другия ден на работа!“. Пари като вестници. Ех, че кеф! Като видеше на съпруга благодетеля и пляскаше дори с уши.
Че, ако не е той – времената на лампите се връщаха…
