24rodopi.bg/Общество
Пуфкаше и търкаше чело в кабинета. Периодично вадеше малкото гребенче и разресваше мустаците си. Никой не виждаше. Той искаше да е лъскав, да пленява.
Погледът го отведе към прозореца, видя дърветата. Въздъхна. Сети се за малката фиданка на село. Окаяното село. Затънтеното село. Накрая, на опашката на живота. Хубаво му бе, но той искаше повече от живота.
Отърси плешивата глава и се зарови в документите за земите.
Плюнчеше пръсти и прелистваше.
„Ха, тия ги няма от десетилетия. Ой, на батяяяя, земичките им!“, си каза на глас.
Всичко после беше лесно.
Той бе могъщ, както търбуха си. Изпружил го метър напред, за да възвестява появата му.
„Тежест е това, тежест, положение!“, си мислеше. С това и оборваше всяко предложение за диета. Щеше да се спука, но не го бе страх.
Земичките, земичките, те бяха важни.
Очите му изтекоха да се рови в тия бумащини, за да прилапа де що можеше.
„Кой ще ме търси, тия тъпите, тръгнали за…“, си казваше. Не успокояваше съвестта си, тя бе в неплатен.
„Съвестооо, ма, ела да ми погалиш пъпа!“, викаше периодично на секретарката…
Очаквайте: Наведен, с розови бузи… Хората бягат, той събира парите от земята
