Жельо Михов/24rodopi.bg/Общество/Коментари
Вратата хлопва. Няма кой да те посрещне. Диван, телевизор, картини, книги, сядане.
Умора.
Тя мирише. Както и кръвта.
Никога не съм гледал сериозно на раните. По кожата, душата.
Те си стоят там, неми, искащи още.
Много е личен този текст. Едва ли и ще бъде разбран. Той идва от раните. Които никога не зарастват.
Той иде от спомените, които са обречени да се повтарят.
Той идва от самотата.
Клавиши, монитор, небе.
Небе, монитор, клавиши.
И после пак.
И един тефтер, в който само се прелистват страници.
Противници разни, изскачат от храсталаци.
Няма как да минат.
Отваряш вратата и срещу теб хора с хормонален дисбаланс. И пак, и пак.
Противници?!
Не, просто храсталаци.
Твориш, работиш, вратата пак хлопва.
Пътят е ясен. Вървиш и постоянно губиш приятели.
Накрая ще останеш сам. На онази скала, която ни морските вълни, ни бурните ветрове могат да сломят и отнесат.
Здраво стъпил, на една скала, но сам.
Единствено залязващото слънце ще те поздрави. Поглъщайки жадно хоризонта.
На 30 октомври ще се навърши една година от кончината на Илхан Андай.
Човекът, който не бе стъпил на скалата. Той бе тази скала.
