24rodopi.bg/Общество
Чувствам, че нямам сили.
Ръцете, краката и…
Сълзите! Те имат мощ да опрощават дори грехове, които ръце и крака са сътворили.
Чувствам, че губя приятели.
Ден след ден ставам все по-беден.
Продънените джобове на душата.
Сърцето в кръпки.
Все го шия. За да тупти. И то едва се държи.
Чувствам, че цял живот водя загубени битки…
И не се спирам.
Защото почивката означава край на всичко.
Чувствам, че тя не ми е приятел.
Топи ме, яде ме, не мога така. Не мога да й позволя.
Чувствам, че трябва аз да скоча от нещастният скиф на Сантяго и да помилвам брат му – огромния марлин, с който се бори дни наред.
Чувствам, че трябва да обичам повече, отколкото мога да мразя. Да поразявам, да тъпча.
Чувствам, че пътят е правилен, но…
Чувствам всеки изгрев като последен.
И не правя нищо по въпроса.
Напротив.
Чувствам залезите като братя.
И те винаги ще се върнат.
Но не за мен.
Чувствам, че трябва, но не зная как.
Просто човек. Който чувства. И не умее друго.
Ако спра да чувствам, това сърце в кръпки значи се е пръснало. На хилядите частици към всеки един залез.
Към братята си.
Неговите.
Този разкошен текст е по темата „Чувствам, че…“.
Темата в памет на Илхан Андай „Драсни някой ред!“. Публикуваме го заради думите. Той няма да участва в конкурса, защото е писан от човек от медията, а това не е по регламент.
Пишете, участвайте, завъртайте думите, открийте сърцата си.
Това е единствената цел на този конкурс за словото!
