Събуди се сред мръсотията на нахвърляните отпадъци…

Събуди се сред мръсотията на нахвърляните отпадъци…

24rodopi.bg/Общество Събуди се сред мръсотията на нахвърляните отпадъци. Непотребности, навред из стаята. Помещението, което е дом. Съквартирант е са

24rodopi.bg/Общество

Събуди се сред мръсотията на нахвърляните отпадъци. Непотребности, навред из стаята. Помещението, което е дом. Съквартирант е самотата. Тя е безмълвна, но той чува всеки неин жест. Усеща полъха му. Като някакъв друг, различен, жестомимичен език. Той полепва по тялото. Дори мирише. Бори се с ароматите на мизерията.

Търкаля се в останки от консерви, храна, хартия, найлон, бутилки.

Да, шишето, то е важно!

Протяга ръка и го напипва едва-едва. Използва го изпървом за опора, за да се изправи. Зората дава знаци за новия ден през мръсните стъкла. Човекът се надига. Залита и пак сяда. Хваща по-здраво бутилката. Отпива от остатъците на снощната забрава. Главата вече не боли. От години. Едно и също. Гълта последните капки алкохол. Те нареждат долапите на разюзданите, разпилени мисли. Всяка бяга от другата. Не щат да съчетаят ясен мотив за живот. Кога е имало такъв? Изобщо, съществуваме ли? Каква е тази реалност? Тя не е добра. Другата по я бива. Нали?

Мъчи се да убеди себе си. Трудно. Полека, тягостно. Трудно е да бъдеш. Точно такъв, в такъв живот. Няма смисъл. Няма опора, няма надежда. Няма нищо освен останките от собствения хаос. Освен останките на малкото алкохол от снощи. Другото е изчезнало. Няма съвест, няма мисъл, няма достойнство. Няма и алкохол. Последно забрави за всичко след него. Сега и него го няма. Трябва още. Дозата на забравата. На откъсването. Другото е без съзнание, усет, то не се влияе от сърцето, което е обвито в самотата на собствената участ. Присъда над тяло и дух. Болка и разкъсване. Няма светлина, няма и тунел. Дори зората се блъска в мръсния прозорец на къщата, която все още дава подслон. Била е пълна някога. Сега хората са заменени от боклуци. И едно сърце, което няма стимул да търси друго. Няма и какво да намери.

Всичко е празнота.

Човекът стана, залитна отново, опря се в рамката на външната порта. Вдиша, блъсна я и излезе. Наченките на слънце го заслепиха. Живот от мрак до изгрев. Няма ток, от години. Казва сбогом на слънцето и потъва в тъмата на собствения живот. Бездната на погубения смисъл. Нищо друго освен мрак и алкохол. До зората и това блъскане в рамката на портата. После заслепението от светлината. Която не сгрява, не топи обвивката на отритнатия.

Тръгва, неуверено. Трябва да направи нещо за някаква пара. Или пък да изпроси. Или пък да помоли. Хляб, цигари и алкохол.

Другото няма смисъл.

Тръгва по пътя из селото…

Целият текст четете в петъчното издание на „Родопи voice“!

COMMENTS

WORDPRESS: 0