Не превръщайте живота в концлагер: Да живеят! Ленин, Сталин…, Вак-си-на-та!

Не превръщайте живота в концлагер: Да живеят! Ленин, Сталин…, Вак-си-на-та!

Телата умират, а душите отлитат. Без тях всъщност настава истинското мъртвило. И спасение няма. В един лагер, малко след 45-а година „Да живеят! Л


Телата умират, а душите отлитат. Без тях всъщност настава истинското мъртвило. И спасение няма.

В един лагер, малко след 45-а година

„Да живеят! Ленин, Сталин, Ди-ми-тров!“.

С песен на уста, рецитирайки имената на вождове и учители концлагеристите се насочват към трудовата програма за деня. Надзорниците следят дали всеки крещи с достатъчен ентусиазъм авторите на великия живот на пролетариата и тяхната лична преизподня, чрез която да изкупят греховете си към властта.

С песен на уста. Да поздравят като гладиаторите императора преди да отидат на смърт. Вървейки бавно, с бодри слова, но унищожена същност. Смачкани тела, но запазен дух. Който в същото време се рее високо. Над всичко и всички. Над злобните физиономии, гледащи със садистична наслада враговете на идеологията на тоталния мрак. Нищетата от окъсаните дрехи е замлъкнала. Лицата посърнали, сърцата свити, краката премръзнали, ръцете уморени, умът изключен. Но духът. Той прекосява бодливата тел, той покорява, не се примирява. Той не вдишва кофата с изпражнения в гадната барака, в която нощем телата се свиват, загръщани в одрипаните одеала на новата власт. Един карикатурист размазаха в мазето, скачайки с ботушите върху окаяната му глава. Само защото си позволил рисунка на светилата Сталин и Троцки. Та тях ли? Ще ги смачкат. Но преди това няма да оставят и помен от човешкото върху им. Инакомислието се наказва. „Те дори не знаят какво означава тази дума“, помисли си един от тях. Свит на две в леглото си. Изкашля кръв. После забрави дори за какво е мислил. Духът му се понесе над баирите на родното село.

Бяха го извлекли рано сутринта от дома. Не му обясниха за какво. Дни преди това бе казал на братовчед си-лентяй по рождение, но бързо претворил мързела в слугинаж на коминтерновците-„като ни вземете земите, какво ще ни дадете в замяна?“.

И го бутнаха там. В лагера, при много устатите. Имаха две ниви. Работеха ги сами. Веднъж беше помолил братовчеда да му помогне. Онзи обаче отказа. Земята била за селяните, той се занимавал с глобални проблеми.

Същият този го прати тук. Отнемайки му бащините имоти.

Сега се отпусна, забрави всичко. Духът полетя. Толкова високо, че всичко изглеждаше жалко и нищожно долу. Дребно и престъпно незначително. Хареса му. И повече не се върна.

На другия ден просто изнесоха трупа на концлагериста и го захвърлиха на прасетата…

В един малък град, 21-ва година на следващия век

Ден на майстора, вечер на купона. С една дума-петък. С още една-ваксинационна пандемия. Нощ в родопския град на прага на уикенда. Кръчмите работят на пълни обороти, но… хора няма. Празни, с по едва две-три маси.

В същото време „живот кипи“ в социалните мрежи. Работещите при всякакви политически и атмосферни условия хора обсъждат новите ултиматуми. Или ваксина, или в неплатен. Свободно мнение няма.

Същите тези хора, които изнесоха Прехода на гръб заради няколкото десетки разбойници, които откраднаха мечтите им.

Тази вечер бе за тях. Но тях ги няма.

Не че кръчмите са най-важното. Не. Но после някои ги чака дилемата-дали да продължава да работи здравият или да излиза в неплатен заради липсата в тялото му на препарат в експериментална фаза…

Малко след Втората световна война

„Всички вярвахме в това, което фюрерът казваше. Бяхме пленени от неговия поглед, от ораторското му майсторство. Бяхме готови да умрем за идеала на великата нация, за райха, за него.

После всичко рухна. Изпод руините вадихме нашите последни мечти. За живот“.

Изповед на един войник от Вермахта.

В автобуса, тази година

Рано сутрин. Малкият градски автобус, прогнил, изкривен на една страна, пъпли бавно в родопския град. Вътре хората са натъпкани като в консерва. Тела в тела, лица едно срещу друго. Маски и… една жена само с шал през устата. Настава паника, суматоха. Скандал, наежване срещу престъпничката на правилата. Едни крещят да се свали незабавно от превозното средство. Тя пък им отговаря: Четете, ако утре ви кажат гащите да си свалите, ще го сторите ли?

Без коментар.


Предистория

Един вирус с невероятни възможности проби имунитета на човечеството. Разума и сърцата.

Той можел да лети 72 часа във въздуха, да живее върху гладки повърхности със седмици, та и други простотии. Журналисти дори зададоха шокиращия въпрос: „А във фекалиите има ли го, опасни ли са?“. Сякаш ги ядат или се мажат с тях.

Страхът превзе света, а след него и ваксините. Експериментални препарати, за които никой не носи отговорност. Страшно много въпроси, на които няма отговор.

Защо прекарали инфекцията, със страшно много антитела, са опасни без ваксинация?

Защо ваксинирани се разболяват и умират?

Защо здрави и преболедували са опасни за тройно ваксинирани, след като ваксините са толкова „куул“?

Защо след като огромен процент от възрастните са се имунизирали, карат и децата им да го направят (поради което избухнаха протести в Италия, които родни медии не отразяват в емисиите си)?

Защо неизпитан илач се налага насилствено?

Защо в един момент здравословното състояние отстъпи пред това имаш или нямаш експериментална ваксина?

Защо това се прави в режим „тоталитарен строй“?

Защо дори след първа доза се дава „зелен сертификат“?

Защо имунитетът няма значение?

Защо, по дяволите, отново светът е изправен пред ултимативното разбиране за демокрация?

Това ли е реалният завършек на утопията за „управление на народа“?

Защо здрави и работещи хора нямат право на глас, нито пък място в света на новата тоталитарна власт?

Ще последват ли концлагери за неваксинирани, но здрави хора?

Защото май сме на прага и на това.

След трета доза ще последват ли 4-5-10? Само една от компаниите до юни бе заработила 35 милиарда долара, та интересно е.

Въпроси, в които конспирацията отсъства. Просто няма отговори.

Настрана, че в някаква ромска махала ваксинирани карали ел.крушки да светват с телата си…

Мераци заради скъпия ток вероятно.

Малко фантастика

Според Дъглас Адамс, малко преди свършека на Земята като планета, първо ще се изнесат белите мишки и делфините. Последните ще рекат само „Сбогом, и благодарим за рибките“. Първите пък, най-вероятно: „Правихте си опити с нас, но всъщност ние ви изследвахме. Изводът е: Нямате равни в глупостта“.

Малко война

Не помня кой бе рекъл, че войната е полезна за човечеството. Тя показва най-гнусните черти от природата ни, но и вади из душите най-възвишената човещина. Всичко, което един разумен човек може да носи в себе си се подарява в съграждането изпод руините на глупостта. Войната ражда герои. Истински, не медийни.

В този ред на мисли, войната е един вид пречистване. Новата енергия на преосмиления хуманизъм. Неслучайно човечеството изживява най-стойностните си времена именно след подобен род кървави, братоубийствени конфликти. За да съгражда, за да се извини, за да поиска прошка…

***

Сега сме във война. Със самите нас. Със страховете си. Губейки разум. Каквото и да изчезне в битката обаче, душите все още са тук.

Не превръщайте живота в концлагер. Телата там умират, а душите отлитат. А без тях всъщност настава истинското мъртвило. И спасение няма.

Не се страхувайте да живеете.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

COMMENTS

WORDPRESS: 0