Самуил Крумов/24rodopi.bg/Коментари/Общество
Тази страховита тържественост от органа. Лента, касетофон, лекият дразнещ пукот от десетките презаписи.
Органът, който вади този злокобен звук в неделната вечер. След което рязко да отстъпи на онова незабравимо и изпълнено с енергия и мощ:
Day after day I’m waking up
To find that you’re slipping away
Night after night
I can’t fight the emptiness inside
И мелодията да те прати там, откъдето няма връщане…
„Can’t let you go“ на Rainbow.
Касетофон и цялото богатство в него. Записи, с които заспиваше цяло поколение. И те му постлаха бъдещето – на бунт, непримиримост и тази борба „с празнотата в сърцето“.
Такава музика, такова поколение.
Днес се вихрят някакви безумни спорове за „Бангаранга“. Да, „Евровизия“ си е „шит“ (да бъдем по-модерни) от години. В това го превърнаха – един конкурс, в който политиката е повече от изкуството. И когато налагането на съвременните норми на уродщина са в повече… Видяхте.
Да, но България е на върха. С едно хетеросексуално младо момиче, истинска красавица (което си е направо удар по политкоректността). С изпипана песен от екип, който знае как се печели. Споровете са излишни и безумни. Музиката си е музика. Или ти харесва едно парче, или не. Никой не те кара насила да слушаш.
Въпрос на вкус е.
Победа – точка. Харесваш – точка. Мразиш – точка. Тъпо е да се налагаш.
Признавам си, че това не е моето. Не бих го слушал десет пъти едно след друго. Камо ли след 40 години. Но „Рейнбол“ не мога да забравя. Това не означава, че не се кефя, че Дара и „Бангарангата“ отвяха всички останали. И в Италия звучи във всяко заведение.
Точка.
Моето е друго. То започна с онзи орган в детските години. И с още, още много.
И If I could turn back time, както пее Шер, не бих променил нищо. Щях да мина по същия път. Дори и да е „like a drifter i was born to walk alone“, както крещи душата на Дейвид Ковърдейл.
Точка.
Стига сте се „бангаросвали“ за и против. Малоумно е като хлапашки спор за шепа джанки.
