Моканина упътва… Обречената бюлетина – „все по теля, все по теля“

Жельо МИХОВ/24rodopi.bg/Общество Направиха ни еднакви. Всички в един ръст, тегло, визия. Миналото зад гърбовете ни бе в бяло. В настоящето помнихме


Жельо МИХОВ/
24rodopi.bg/Общество

Направиха ни еднакви. Всички в един ръст, тегло, визия. Миналото зад гърбовете ни бе в бяло. В настоящето помнихме единствено цифри и имена, поставени в кръгчета и квадратчета. Така им харесвахме явно.

Сътвориха милиони от нас. Бяхме им нужни. Всяка от нас знаеше, че има цел. Не подозирахме, че животът е толкова кратък.

Пътуването ни започна натъпкани в тесни помещения. Разделиха ни. Едни тръгнаха на юг, други пратиха на север, останалите поеха на запад и изток. „Какво ли се случва с останалите?”, се питахме взаимно, опрени една о друга по дългия път. Беше тясно, но бидейки заедно ни бе по-леко. Вроденото чувство на значимост ни караше да изпитваме сигурност.

Тогава се случи нещо.

Започнаха да ни блъскат. Вадиха ни грубо и продължиха да ни разделят. „Ей, какво правите? Ние сме едно цяло, имаме своето достойнство! Защо?”.

На тези въпроси никой не отговаряше.

Настана прекрасен слънчев ден. Идваха хора, а оплюнчени пръсти ни опипваха и подаваха на всеки новодошъл. Той ни оглеждаше и се усамотяваше с нас. Галеше ни, понякога дори с треперещи ръце. С опакото на ръката се опитваха да изгладят гънките по телата ни. Следваше взор в нас.

Толкова много различни очи.

В тях се четеше мъка, надежда, недоумение, омраза. Удар с острие чертаеше кръст върху паметта ни. Някое от кръгчето, квадратчето понасяше болката. Дотук приключваше галенето. Следваше смачкване и отнасяне. Процеп и тясна кутия. „Тук всичко свършва”, ми каза приятелка. „Една я извадиха преди малко, огледаха я и я изхвърлиха. Не им хареса. Бяха смръщени”, ми разказа.

Кутията се пълнеше, а вече усещахме, че сме в ковчег.

Стана тъмно. Но не и колкото в чувалите, в които бяхме вкарани после. Влачиха ни. Чувството за предопределеност ни напускаше. Хвърляха ни по пода, тъпкаха ни с крака, а накрая отпътувахме към края си.

„Пак ще опрат до нас. Нужни сме им. Ние сме единствената им възможност да се почувстват отново хора. А са същите като нас, но не го осъзнават. Сътворени еднакви, погалвани и драни, смачквани и изхвърляни. И техните спомени са в бяло. Обръщат се и виждат безцветното поле зад гърбовете си. Същите като нас, но с по-дълъг живот”, каза една колежка.

Повече не се видяхме.

Разказ на една бюлетина.

 

***

Здравеопазването е превърнато в търговска чаршия. Нямаш ли пари-свършен си. Осигуровки, а накрая плащаш на всяка крачка, на всеки метър. Искаш ли нещо „по-така“, прегледът е 200 лева. А дори няма да си излекуван. Лечението е умножено по 10-20-30.

Платихме милиарди за самолети на чертеж, а нямаме дори два медицински хеликоптера. Детската болница е на ниво „наркоманско сборище“ и предизборно говорене. Малчуганите ни трупат капачки за линейки, а след това идва Българската Коледа за събиране на пари за болните им връстници. Сякаш с половин милиард нямаше да бъдат излекувани всички деца в тази малка и клета държава?

Какво правят бедните, в безизходица? „Все по теля, все по теля“ в търсене на бялата лястовица. Надеждата остана единствената клинична пътека в здравеопазването ни. И спасение няма. Дори след упътването на Моканина.

Два са основните стълба на националната сигурност-образование и здравеопазване. И те са сринати. Те са пари. Не надежда.

Те са като смачканата бюлетина, изтрила нечие его след поредния вот. И станала ненужна след това.

Късата памет е проклятие за всеки един народ. Тя го обрича на повторение на едни и същи грешки.

„Все по теля, все по теля“ е… наказанието на примирения народ.

На снимките:

-Бялата лястовица и умираме по пътищата, не само от катастрофи, а от инсулт, инфаркт…

-Чували с бюлетини

COMMENTS

WORDPRESS: 0