24rodopi.bg/Общество
„Драсни някой ред“, и го сторих!
„Чувствам, че… все още си до нас, както през недалечното старо време, когато хората бяха различни, добри и човечни! Спомени, които ми напомнят за топлина, уют, мир и спокойствие!“.
Това ни написа Мария Стамова. Минути след полунощ. Малко след като стартирахме конкурса в памет на Илхан Андай „Драсни някой ред“.
Темата е „Чувствам, че…“.
Това е изпитание. За духа, думите, тяхното премятане, докато се достигне сърцето на писаното слово. Този конкурс няма формат. Няма възрастови ограничения, няма знаци, няма граници.
Просто пишете. Това е неговата идея.
Най-младият участник до момента е момиче на 13 години. Най-възрастният е на 68.
Това не е конкурс за спомени с Илхан, а в негова памет. Получихме и описани случки с него. Не, не е това идеята. Идеята е да се преметнат думите, да се нагодят, да се разкриват сърцата, да изкрещите това, за което нямате сили дори пред огледалото.
Това е силата на писаното слово. Защото то остава. То ще пребъде.
И да бъде написано красиво.
Един мъж ни прати нещо. Драснато набързо. Помоли да е без имена, помоли да не участва в конкурса. Не желае. А и скромният ни регламент не би го допуснал. Защото той не е за „спомени с брат ми“.
Конкурсът е за силата на мисълта, която може да превзема хоризонти.
Мъжът помоли просто да пуснем това*.
И ще го направим.
За всички останали – пишете и пращайте на drasni_24rodopi@abv.bg
Срокът е до 10 октомври.
Просто пишете.
Това, което Илхан искаше…
*Чувствам, че животът понякога е несправедлив, защото приятели като Илхан Андай оставят след себе си празнота, която никой друг не може да запълни.
Дори в обикновените ни разговори усещах дълбочината на неговата душа – чувството за честност, смелост и добрина, които рядко се срещат. Спомените ни с него са като тихи пътеки в сърцето ми – по тях се връщам, когато искам да разбера кой съм, какво ценя и какво значи истинското приятелство. Макар да го няма физически, той продължава да влияе на начина, по който виждам света – с повече внимание, с повече състрадание и с готовност да ценя малките, важни моменти, които правят живота човешки. И в тази мисъл усещам благодарност – за времето, за смеха, за разговорите и за всичко, което споделихме, защото приятелството му не свършва с отсъствието му, а живее в мен, тихо, постоянно и истински.
Чувствам, че светът е станал по-тих след като Илхан Андай вече не е сред нас. Приятелството ни не се измерва само в споделени моменти, а в начина, по който присъствието на човек променя твоето собствено виждане за живота. Загубата му ме кара да ценя всеки миг, всяка дума, всяко чувство – защото истинският смисъл на живота не е в постиженията, а във връзките, които оставяме след себе си. И в тази тъга, в тази благодарност и в тези спомени усещам, че присъствието на Илхан продължава да ме вдъхновява – тихо, но непрестанно, като светлина, която не се гаси.
