Михаела Илиева/24rodopi.bg/Общество
Цяла година се гърбиш. Садиш, копаеш, поливаш, пак копаеш, пак поливаш. Дъжд те мокри, слънце те пече, градушка те удря. Минава пролет, минава лято, идва есента и… ето я реколтата. Чували. Един, два, десет. Натоварени в багажника.
И къде отиват? В София!
Щото там са децата. В столицата няма двор, няма градина, няма бабини манджи. Там картофът е био, в пликче по 2,50. Тук е кал, мазоли и дископатия.
Цяла година се гърбиш, а накрая наградата е да пратиш реколтата си на „младите“. Те да хапнат нещо истинско, от село. Щото каквото и да ядат в София, нашенският вкус си е друг. Няма супермаркет, който да сложи в картофа мириса на дим от печката и бабината обич.
Ето го парадоксът – в София се пишат стратегии за земеделие, правят се конференции и се реализират проекти. В малките селца пък се копае и с много труд се вади истинска земеделска продукция.
Истината е проста: България се крепи на тия чували в багажниците. Всеки един от тях е диплома, подписана от земята и подпечатана с потта на родителите, които не искат децата им да ги забравят.
Но запомнете: спрат ли доставките до „модерната“ столица, ще се затвори и пътят на младите към родните гнезда!
