Жельо МИХОВ/24rodopi.com/Общество
„Има 400 партии в България. Нашата ще бъде 401-вата!”.
С тези думи преди няколко години стартира един проект на натирен от своите бивш лидер на една от водещите политически структури в страната. С чуждо финансиране, с много енергия в оплюването на предишната хранилка и така до провала.
Първо „лидерът“ се скри в едно посолство, та ако не бяха пуснали снимка от там при пребиваването му, никой нямаше да разбере къде е потърсил упование.
Сега лидери се надпреварват да ходят в друго посолство, че и сами се хвалят. Сигурно търсят роднините си там, а?
Срещнали се партийни босове:
-Къде отиваш, колега?
-В посолството, да ми изтъркат гъ..рба.
Така се прави политика в Родината. Всичко е пари и власт. Едното произтича от другото. Довчера си се клел в едните, на следващия ден те са най-лошото, сполетявало държавата, а байракът се вее над друго формирование. Лексиката задължително пък трябва са се хареса на новите господари, които отпускат кинтите. Няма значение какво се говори, важното е да бъде осребрено старанието.
И така от десетилетия.
Всякаква порода стават политици. „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. От такъв материал, само калпава стока.
То не бе грабежът на века с изчезването на парите от хазната, престъпната приватизация, опоскването на всичко съградено от народа и какви ли не участници в този процес-пребоядисани номенклатурни чада, мадридски хитреци, коалиционни банди, последвани от обилно поливане със студена вода от пожарникарски маркуч. Десетилетия, в които населението на тази държава бе подлагано на истински геноцид, докато не стана най-смачканото, бедно и оскотяло на целия европейски континент.
Партийните групировки
Картината, само отпреди няколко години.
Един мастит български бизнесмен, продукт на политическото статукво, заплашва да извади хилядите си работници на улицата в контрапротест срещу майки на деца с увреждания. С една-единствена цел-да запази поста на един вицепремиер. Онли ин Бългерия. Смачкани служители с мизерни заплати, изпратени като бойни кохорти от чорбаджията срещу шепа гневни майки, които търсят справедливост. Върхът на арогантността. Това е ботушът на демократичното чудовище в страната на политическите групировки. Готов да смаже всеки и всичко, но да не се развали рахата му, гарантиран по оста-бизнес-власт. Същият този предоставил апартамент за безвъзмездно ползване на действащ тогава министър?! Чорбаджиите коват законите със своите партийни слуги. Премиер разпъва чадър над бизнесмен с команди по телефона а ла „Обещах да не го закачаме”. И всичко това в среда на умопомрачителен медиен слугинаж. Черпак предавания по национални телевизии работят 24х7 за затъпяването на електората и отклоняването му от миризмата на всеобщото гюбре. Партиите са превърнати в икономически корпорации, чиято цел е да трупат капитал. Членовете им защитават с всички сили разпробитите лозунги, докато се осребряват интересите и политиката. И да падне някой в неравната битка за смазване на народа, то друг ще го замести. Ежедневни „политически убийства” в името на яслата и запазване на конфигурациите във властта.
Опозиция пред телевизора
Опозиция в България е с усещането „Няма такава“. Тя бе убита още в първото десетилетие след дворцовия преврат на тоталитарния режим. Гуша за гуша за пред електората и после пълни гуши на софрата. Няма ляво, нито дясно. Либерализмът достига върхова точка единствено при провеждането на гей парада, който е сякаш отражение на педерастията в цялата политика като цяло. Метафора на омразната дума Преход. Вакханалия на низките страсти, демокрацията на свалените гащи. Всеки с всеки във всички пози до постигане на личното облагодетелстване. Че баба Пена десет пъти я пребивали и ограбвали циганите в село Х в Северна България, бе на кого му е през крачола? Че някакви си „кресливи майки” искали оставка?
Инфлацията марширува, но важно е да събаряме паметници. Държавата е изтърбушена, но ще пращаме оръжия в един военен конфликт, с който нямаме нищо общо. Защото сме големите партньори. На господари, следващи своя интерес. Интересно какъв и защо в тази част на света?
Кражби и корупция
България можеше да е най-добре уредената държава в тази част на Европа. Но не само, че не успя, но и няма изгледи това да се случи. Причините са 4-корупция, кражби, корупция, кражби. Навсякъде се пипа там, дето не трябва да се пипа, но в България това е национален спорт. „Мечтата ми е да стана кмет, за да си асфалтирам улицата пред къщата на село. После ще стана много богат”. Думите са на осмокласник. Дори детето вече знае.
Човешката алчност е намерила най-благодатната почва в политиката. Тя се уголемява и достига умопомрачителни измерения. Ако нито стотинка не се крадеше от еврофондовете, всеки един ремонт в България щеше да е с безупречно качество. Но, не! Ако за нещо са изписани два милиона лева, то бъдете сигурни, че поне половината са били откраднати. Следва ремонт на ремонта, а след това нов ремонт. От всяка обществена поръчка потича суха пара към нечии джобове, а комисионните дори надминаха 50%. Знаете ли кое е общото между съдебната власт и медиите? Че и двете не са независими. Всичко е овладяно от политическите групировки за техен собствен комфорт. И колкото и агенцийки срещу корупцията да се правят-служителят никога няма да тръгне срещу работодателя. Поне такъв пример няма. Особено когато и двамата са в състояние на рахат.
Истинската опозиция е пред телевизорите, не в тях. Но тя е латентна, засега.
От едно десетилетие време България няма стабилно правителство
Скоро няма и да има. Проблемите са непоправимо дълбоки, а алчността си остава все същата. Активността е ниска и ще става още по-ниска. Докато не стигне ниво от 25%, при което дори чистачката в парламента няма да е легитимно на поста.
Болшинството партии са на пряко подчинение на външни сили. Дори математикът Мистър „Избори“ открито каза, че новото правителство ще е сглобено в „съответното посолство“.
Ходили ли сте на партийно събрание, без значение от партията? Изключително забавно, ако не е на наш гръб. По някое време нормален човек се пита дали не е попаднал в секта. Сектата на Мамона. Точно преди избори подобни срещи на групировките се превръщат в екзалтирана озверялост да не би да се развали придобитият с партийна книжка рахат.
„Аз искам да стана политик. В това се чувствам много добър. Това е моят път!”, думите са на млад мъж от Родопите, с тях отговаря на въпроса „Какво си завършил, какви са интересите ти?”. Ха, да ни е честито, днес-утре и ще вземе да кове закони за някой бизнесмен, който, за да го защити от народния гняв, ще вади одрипаните си работници на улицата.
Какво е мнението на обикновените хора? То е ясно за всеки. За жалост не се материализира пред урните в изборния ден. Апатията на истинската опозиция неминуемо води до чудовищната арогантност на политическите групировки. Тя е добре дошла. С 600 000 гласа ставаш премиер и осребряваш властовата мощ. Демокрацията трябва да бъде на улицата и да поставя своите искания. Това е референдумът. Това е барикадата на последната битка за собствената държава. За правото на достоен живот. Всичко друго са „политически убийства”. Геноцид спрямо самия народ.
Гласът на улицата
„Искаме просто да живеем по-добре. Имаме право на това. Имаме право да го искаме. Почти всички мои приятели напуснаха страната и живеят зад граница. Най-лесното е и аз да поема по техния път. Но не искам да бягам. Искам да живея добре в собствената ми родина. Какво ще стане като избягаме всички? Половината ни живот мина. Оглеждаме се наоколо и виждаме какво е. Нищо не е уредено, в нито една сфера. Проблемите са огромни и навсякъде. Не искаме обаче да гледаме нахилените мутри на политици, не искаме да чуваме за постоянните далавери и кражби. Искаме бъдеще за нас и децата ни. Не искаме война, не искаме държавата ни да се управлява от едно посолство или друго, от Брюксел. Всички се изредиха и видяхме що за стока са, видяхме какво могат. Не искаме лъжи и наглост. Имаме условие-мир и да живеем нормално в една нормална държава!”.
Думите са на 35-годишен мъж.
Гласът на улицата.
На снимките:
-Жестът е красноречив. „Патлаци с пръсти“
-„Цивилизационни ценности“
-Оцеляването на подчинените
