Ганьо вдигна среден пръст – няма вече „булгар, булгар“

Жельо МИХОВ/24rodopi.bg/Общество Беше строшил телевизора и не съжаляваше. Емоции. Сега слушаше музика от телефона си. Дори бе наложил режим на съкращ

Жельо МИХОВ/24rodopi.bg/Общество

Беше строшил телевизора и не съжаляваше. Емоции. Сега слушаше музика от телефона си. Дори бе наложил режим на съкращаване на сметките. Демек, запалена свещ на масата в хола.

Романтично бе някак си.

Стоеше и съзерцаваше пламъка. От време на време протягаше ръце да се посгрее. Не че му беше студено. Но навик. Като видеше огън…

Жена му готвеше в кухнята.

Спомни си за телевизора. Някакъв с вид на клошар бе нарекъл него и себеподобните му Ганьовци. Защото гласували за партии различни от неговата и не разбирали новите ценности.

Толкова се ядоса, че запрати бутилката и пръсна екрана. 

Жена му се разгневи, но след погледа, който отправи, се смълча.

Такъв си беше.

Сега слушаше музика, на свещ. Беше и в отпуск. Неплатен. Така се случва, когато защитаваш „каузите на собственото сърце“. Тоест, заби един зад врата на началник смяната. После, без съвсем да иска, коремът му се озова върху коляното му.

Първото не винаги води до второто. Така стана, изненадващо и за самия него. Недоумяваше защо го наказаха.

Пък онзи бе галеник. Наврян от една партия в предприятието. Бързо се издигнал над обикновената рая. И после започна да башибозучи навред. 

Този негодяй го бе нарекъл Ганьо. 

А мразеше подобни обрисувания на личността. Затова и замени „Булгар, булгар“ със среден пръст в лицето на началника. Идеята бе добра, ако не му бе бръкнал и в окото с жеста. Не прецени разстоянието. Ама онзи изпищя. Последва и останалото…

Та сега стоеше.

Ганьо не отиде да гласува. И се надсмиваше над индивидите направили го.

„Давай по-бързо!“, изкрещя към кухнята.

Жена му не чу. Цвърчеше нещо в тигана.

Парите свършваха.

Щеше да си позволи последна вечеря с мръвката, която най-обичаше. 

От утре-фасул.

Буркани бол.

Но пестеше.

Не му излизаше от ума онова „Ганьо“, поради което строши телевизора и остана

без работа. Беше го рекъл някакъв професор. Приличаше на клошар. В главата като разплетена дамаджана. Всички като него били такива?!

„Тоя цял живот е лизал задници. Аз пък ги изритвам. Ама как да знае? Лошо било, че не сме гласували. За него и пасмината му ли? Тези, които се срамят дори от

суратите си в огледалото, дето нямат и грам достойнство и за пари всеки ги шиба?“, питаше се НеГаньото.

Пак се взря в пламъка. Действаше му като хипноза. Харесваше му.

Музика и свещ.

Последна пържола, като за осъден на смърт. 

Жената я сервира.

„Кога ще се извиниш и отново да почнеш работа?“, го попита.

В очите й тревога. Нормално, краят на месеца-сметки, едно друго.

„Моето извинение е това“, каза той и изправи средния си пръст.

„Какво ти каза толкова този човек?“, вдигна два тона жената.

„Ами, че съм едно нищо, Ганьо. И ако не го слушам, щял да ме направи гастарбайтер, пък през това време да те оправя“, изрече НеГаньото.

„Я?! Поне доволно ли го изсвятка?“, въодушеви се съпругата.

„Еха!“, само рече и пак простря ръце над пламъка на свещта.

COMMENTS

WORDPRESS: 0