Алиджан Исмаил/24rodopi.bg/Общество
1-ви декември, площадът, протестите.
Бях там и видях всичко. Ако трябва да го разкажа, усещането беше за два напълно различни свята, стъпили на едни и същи павета.
Първото, което те удря, са лицата на хората.
В очите на едни виждаш истинска тежест. Това са тези, които не са излезли за снимки, а защото реалността ги притиска. Виждаш зрели мъже и жени със стиснати устни, в чийто поглед се чете: „Тук сме, защото няма накъде повече“. Те не викаха най-силно, но от тях лъхаше онази решителност, която не се купува. Говореха за бъдеще, за оцеляване и за това, че им е писнало да бъдат пренебрегвани. В същото време обаче, тълпата беше пълна и с
„цифрови туристи“. Млади хора, нагласени като за дискотека, инфлуенсъри с телефони в ръка, които търсеха само най-добрия ъгъл за „стори“. За тях протестът беше просто фон – естетичен декор от жълти павета и светлини, който да им донесе лайкове. Докато едните говореха за промяна, другите проверяваха как им стои косата на кадъра. За тях това не беше битка, а съдържание за профила. Пълна химера е да мислиш, че това е гражданска позиция – това е просто суета.
Дали младежката дързост е утопия?
За тези със смартфоните – вероятно да. Те са в своя балон и утре ще забравят защо са били тук. Но сред тях имаше и други млади хора – с пламък в очите и ясна мисъл в главата. Тяхната дързост не е утопия, а единственият шанс нещо наистина да се промени. Те не снимаха „сторита“, те слушаха и скандираха с разбиране.
В края на вечерта чувството е смесено. Реалността на площада беше такава: един микс от искрена надежда, натрупан гняв и малко модерна повърхностност. Но въпреки всичко, енергията я имаше – усещаше се във въздуха, между виковете и светлините на града.
