Дядо му имаше земя и свобода, той – водка, тухли и зандан

Жельо МИХОВ/24rodopi.bg/Общество/Регион Музиката беше толкова силна, че избиваше собствените му мисли от главата. Седеше на бара и се бе вглъбил в ча

Жельо МИХОВ/24rodopi.bg/Общество/Регион

Музиката беше толкова силна, че избиваше собствените му мисли от главата. Седеше на бара и се бе вглъбил в чашата с водка. Лакти на плота, подпряна брадичка, поглед в стъклото. На светлината забеляза лек отпечатък от червило.

Барманът не бе успял.

Новите марки не се трият и мият лесно.

Трудно, но се усмихна.

Все пак виждаше отражението на лицето си в чашата. Разтеглено до неузнаваемост. 

Причудливи форми на една разпъната от живота мутра. 

Всичко бе така.

Смачкано или разпънато. Изкривено, омацано, мазно. Усмивки, тъга, радост, болка. Разбъркани като в буркан, мътилка от живота на хем страдалеца, хем не.

Имаше всичко, но и нищо. Празнота и бъднини. Пустош и никаква вяра в бъдещето.

Крах на чувствата, удавени във водката, сервирана от барман, за когото дори движенията бяха изпълнени с отегчение. Камо ли гримасите. Безизразното лице на наливащия алкохол на обичайните клиенти. Всички са му еднакви. Еднакво тъпи, замацани и обикновени. Еженощието през течността на пиячката. Еднообразието на гледката, тормозеща и слуха с „Още, още, дай още“.

„Да се удавят, дано“, си мислеше младежът с отегчението в очите. 

Спасители няма, но бутилки бол. 

Барманът е ясен.

Но какво идеше да рече това разпънато лице, отразено в чашата?

Спря да мисли, изправи се с лакти и надигна чашата. Изпи водката, направи гримаса, лапна цигара за утешение и направи знак с очи на бармана, че иска още една.

Запали.

Издиша.

Още веднъж. Дръпване след дръпване.

Пусна дима във водката.

Ухили се като малоумен от радост как бавно се разнася из чашата.

Вдигна я и изгълта.

Пак посочи с очи. 

Пак му наляха… 

Отражението все повече приличаше на прадядо му. Спомни си за него в един миг на пиянско прозрение.

Музиката дънеше до всички клапи на сърцето.

Прадядо му не е знаел какво е това. Обработвал е земята, пълна с бурени. Борил се е с нея, не с водката. За да я направи плодородна. После дядо му е продължил, за да я направи доходна.

Баща му я бе продал, за да спечели. Какво? Апартаментче за него, този образ, отразен в чашата с водка. 

Баща му е изнемогващ чиновник, а ликът в течността? 

Живее в него и няма и педя земя. Пие водка и се събужда в зандана на наследството си.

С мисълта, че цял живот ще бъде роб на стените на апартамента и в най-добрия случай ще последва битието на баща си.

Служител.

Вместо свободен човек като дядовците си.

Със задник под наем, използван от цялата система.

Няма семейство, няма деца.

А прародителите му са били десетки.

За да се справят с тази огромна земя, осигурила им свободата, не само мазолите.

Той няма за какво да се бори. Той има няколкото квадрата тухли и бетон.

Той е в зандана на собствената си съдба.

 

Той вижда тази земя като остров сред повърхността на чашата с водка.

Иска я, но не знае как.

Животът го е научил да преглъща. Не да чупи.

Глътна водката и се опита да запрати чашата от яд по бармана или пода, но не успя. Ръката увисна. Не се случи нищо. Пръстите изпуснаха, но дори не се счупи.

Няма сили.

Има водка.

И никаква свобода…

Забележка: Текст, вдъхновен от френска песен

 

COMMENTS

WORDPRESS: 0