Михаела Илиева/24rodopi.bg/Общество
В суровите обятия на Родопите, където въздухът е кристално чист, а планините пазят вековни тайни, се крие една съвременна трагедия.
Историята на Ведиха Смаилова от китното, но сякаш забравено рудоземско село Грамаде. Битие и път, символ на болка, борба и непреклонен дух, но също така и на институционално бездушие и забрава.
До 2011 година Ведиха е водила съвсем нормален живот – работила е, грижила се е за дома и с гордост е отгледала своя син. Мечтала е за уют, сигурност и достойни старини. Всичко това обаче се променя внезапно, когато преживява два инсулта, мозъчен инфаркт и още куп заболявания. Последиците са жестоки – днес тя е със 100% инвалидност по ТЕЛК и е почти обездвижена. Без помощта на близките си не може да се справи дори с елементарни ежедневни дейности.
„Беше като кошмар, от който не можеш да се събудиш. Изведнъж всичко, което си градил, рухва. Но не се отказах – синът ми, съпругът ми и малкото ни близки ми дадоха сила“, разказва Ведиха.
Съпругът й е неотлъчно до нея, грижейки се ежедневно за нуждите й, а доходите им се свеждат до една-единствена пенсия. Прехраната и нуждите се осигуряват трудно, но най-големият проблем на семейството и на още няколко души, живеещи в същата част на селото, е липсата на нормален достъп до света. Път до техните домове реално няма.
През зимата положението е направо ужасяващо – пълна изолация, никакъв достъп до спешна помощ, транспорт, социални и здравни услуги. През останалото време на годината, достигането до жилищата им е възможно само с високопроходими автомобили, а последните 100 метра от „пътя“ са всъщност стръмна и опасна пътека, „като за кози“, както я описват самите хора.
„Всяко слизане до града е предизвикателство. За лекарства, за храна, за документи – винаги трябва да търся някой, който да ме закара и да ме върне после“, обяснява жената.
Ведиха и семейството й неведнъж са подавали сигнали, писали са писма, търсили са съдействие от институции. Срещали са обаче само обещания и празни думи. Областни управители, кметове, депутати – всички знаят. Дори Комисията за защита на правата на човека е запозната. Но резултат няма.
„Казаха ни, че щом приемат бюджета, ще започнат ремонта. Приет е, но нищо не се случва. Ние продължаваме да живеем откъснати, сякаш не съществуваме. А това е България, това е Европа, това е 21-ви век“, казва тя с горчивина.
Най-много й липсва контактът с хора и нормалният човешки живот, който някога е имала. Днес той е заменен от виртуални срещи на кафе с приятели, които й дават утеха и кураж. Споделя, че й липсва свободата да излезе навън, да се движи, да бъде част от обществото.
Въпреки всичко това, тя не се отказва. Най-силната й мотивация е синът й – нейният най-голям стимул и опора. Дори е готова да обяви гладна стачка, само и само да привлече внимание към проблема.
„Искам нормален път, искам толерантност, искам институциите да не се правят, че ни няма. Както и искам хората да бъдат малко по-добри, защото хора много, човеци малко“, казва Ведиха със сълзи на очи.
