Философия и лечение: Бидон зеле и по едно от „Докторовото“

Философия и лечение: Бидон зеле и по едно от „Докторовото“

Хиляди положителни на коронавирус и хиляди излекувани от положителния тест. Много цифри, много страх, стотици починали с най-различни п

Хиляди положителни на коронавирус и хиляди излекувани от положителния тест. Много цифри, много страх, стотици починали с най-различни придружаващи болести. А още не сме навлезнали в разгара на грипния сезон. Тогава вече ще стане страшно.

Но народолечението вече започна. Когато ковид истерията набра скорост в ранна пролет, всички имуностимуланти скочиха в пъти. Джинджифилът стигна дори до 30 лева за кило. Цената на лимоните също беляза рекорди. Към момента нещата са що-годе нормални. Но пък защото няма особено търсене. Поне така твърдят търговци из тържищата.

Туршия от лимони и джинджифил едва ли ще стане хит. Бидоните със зеле властват в народното съзнание срещу всякакви болежки и несгоди. Ядеш и пиеш, после расул за махмурлук. В рецептурните книжки на всяко домакинство. Зоните без вируси пък ще бъдат отново край казаните за ракия. Скоро започва голямото варене. После опитване, а след това тотално кракопреплитание. И произхождащите от това контузии. Но преди това, заготовката…

 

„50 лева разходи, бидони маркови“

 

Всичко е от Китай, ако се счита за марка, но няма значение. Кой месец поред държавата отпуска по 50 „ковид лева“ на пенсионерите. Те обаче не достигат. Старци молят на сергиите да ги запишат, че да вземат зеленчуци за туршия. Тъжна работа.

„Миналата година купуваха по 20 до 50 килограма. Тази година възрастните нямат възможност, най-много по 5 до 10 килограма. Дори ни се молят да ги записваме до пенсия. Като си я вземат, тогава да ни платят“, твърди търговка на пазара в Кърджали.

„Старите хора едва си купуват лекарствата. Идват с жълти стотинки. Случвало ни се е да не им взимаме пари или пък просто ги изчакваме до пенсия в повечето случаи“, допълва жената.

Оборотите на сергиите пък са спаднали. Вървят надолу още от средата на октомври.

В резултат на пандемията и произтичащите от нея последици – страх, безработица, ниски доходи…

 

Заразен

 

Грипоподобни симптоми, положителен тест и Ковид карантина. Температура, болки в главата, в мускулите. Лечение по телефона с основен илач-пиене на чай. Докато карантината не свърши и тестът стане отрицателен.

През това време ужасни мисли за адското, което ще се случи след подобряване на състоянието. Всичко плод на 8-месечно медийно облъчване.

След това край. Положителният тест влиза в статистиката с броя на излекуваните от това, от което лечение нямало.

Кратка история на един проболедувал в домашни условия.

 

Рецепта срещу вируси

 

Възрастните хора винаги са притежавали силата на времето. Натрупано на плещите, преборило какво ли не.

Един близо 80-годишен родопчанин. С три байпаса, сърдечни проблеми, астма и какво ли още не. Усмивката не слиза от лицето му, а неговата рецепта за крепко здраве и вируси е проста. Движение, приятели, ракия. Всеки ден по пет километра разходка, общуване с наборите, а вечер-десерт. Салата и ракия, разказва бай Вълчо. По 80 грама. Но първо си жабури устата с нея, че да избие де що има паразит попаднал. Казва и за четвърта стъпка за здрав и бодър организъм. „Правете добро, ако не, то поне не пречете!“.

Просто уникален!

 


И накрая – „Дай по едно от Докторовото!“

 

Ето и една история от селата, където винаги философията кове житейската устойчивост в пъти повече и по-добре отколкото тя вирее в градска среда:

Мехмед и Митака са корави пенсионери. Хард версия. Не ги пречупи ни заводът, ни перестройката, ни преходът. Живуркат си на село с 200 лева джоб парасъ. Всъщност това са всичките им парасъ. За месец. Пенсийки, колкото да ги преброят. Така викат. „Като ги вземаме ни отчитат. „Още са живи тия, ма`аму стара. Държат дъртите!”, фантасмагорят измислени диалози двамата, ужким със служителката на гишето. Двамата са като хронология на евроатлантизма. Толкова евро, толкова атлантик, че дори не са ги виждали.

Та, двамата си оцеляват. Веднъж месечно. Щото тогава ги броят за живи още. На гишето.

Единият живее в горната махала на селото, другият е в долната. Внуците им прекосили континенти и океани, ама тия старци не смеят да напуснат Родопите. Харесват си ги. Канят ги на гости, ама те, тцъ! „Ко`ш прая я там, ба?”, вика Митака. „Чок си*имде”, приглася хорово Мехмед.

Иначе се хвалят. Как прекосили със съветския автомобил целия Варшавски договор. Пък ордените като натурят за 1-ви май! Ударници, същински. По една петилетка на „цената” на две.

Интернет поназнайват заради внуците, ама социални мрежи им звучи като нещо по-така, ама биещо на бракониерско. Вълнува ги друго. Единият ходи с два различни по цвят чорапи, а пък другият бе цапнал с мотиката галоша „отпреш” и леко студуваше големият пръст. Други официалности слабо ги засягаха.

Двамата общуваха помежду си с огромен интерес. Но… веднъж в месеца. Градинките в дворовете бе техният светоглед. По него съдеха за живота като цяло, за смисъла, за изгодите, за политиката, за пулсацията на целия заобикалящ ги свят.

Но веднъж в месеца те се срещаха. Мястото-местната кръчма. Разположена в средата на селото. Разделяща двете махали-горна и долна.

Събираха се винаги в пет следобед. Когато са взели пенсиите. Ония 200 лева, с които още ги брояха за живи. Пристигаха накипрени, доволни, със светнали погледи. Отърсваха дрехите на прага, потропваха с крака, сякаш да уведомят собственика на магазина-кръчма за присъствието си. Той пък им кимаше с глава и пускаше половин топла дума. Другата половинка си я пазеше за себе си. Все пак, тарикат пенсионери. Идваха с продоволствието на двора си. Носеха из джобовете я домат, я краставица, я туршийка в малко бурканче. Но и задължително-павурчета с домашна ракийка. Целият масраф за магазинера бе-по една лимонада…

Следваха дълги разговори-за двора, за политиката, за унуците, за това и онова. Мляскаха и наместваха ченетата си, отпиваха с блеснал поглед и се вторачваха с нескрит интерес в обстановката в малката, миришеща на джибри кръчма. Познаваха дори мухите поименно. Но винаги им бе интересно. Това бяха вечерите на социалните им контакти. Интернетът с ухание на ферментирали плодове. Когато павурчетата изчерпваха своето съдържание, тогава двамата опъваха вратове към магазинера и хорово се провикваха: Дай по едно от Докторовото!

Имаха предвид водка „Докторс”. Завършваха „чата” с едно „купешко питие”. Лекуваха философията си с достойнството на хора, маркирани от държавата за труда им с по 200 лева.

Следваше прегръдка на раздялата и по пътя-към горната и долната махала.

До след месец, когато ще сътворят „тет а тет” нова порция родопски фейсбук, окончаващ с „Докторовото”.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

-Зеле от сергията, после у дома

– И те такива работи

 

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0