Разтърсващи думи за убитата от терористи Нефизе

Разтърсващи думи за убитата от терористи Нефизе

Разтърсващи думи от Хасан Ефраимов, талантлив писател и един от достойните етнически турци от Севера, за героинята от Юга - родената в


Разтърсващи думи от Хасан Ефраимов, талантлив писател и един от достойните етнически турци от Севера, за героинята от Юга – родената в кърджалийското село Нефизе Йозсой, която загина при бомбен атентат, извършен от териростите от ПКК, на 8 юни 2016 година в Мидят, Турция:

 

Из „Шейтаните…“

по истински случай

ТАМ, КЪДЕТО ШЕЙТАНИ НЯМА

В памет на нашето момиче, Нефизе

Не знам, защо избрах да стана учителка. Ако ви кажа че съм харесвала тази професия, ще ви излъжа. Когато избирате професия сте още дете. Не казвайте само че едно осемнадесетгодишно дете осъзнава избора си, колкото и да се прави на голямо. И още дълго време след това. После, когато ви поочука животът, неусетно и за самата вас съзрявате, но тогава вече не искате да сте голяма. Поглеждате с ужас назад, но от детството не е останала и следа, заминало е някъде там, в небитието. Така, както всяко нещо на този свят заминава, рано или късно. На тези години може само да се предполага че дадена професия е хубава, да се мисли че си подходяща за нея или тя за теб. Е, понякога вечер, може и да се помечтае. То май и така се избира професия – с мечти. Представяте си любимата учителка, изгаряте от желание да сте добра колкото нея. Толкова много искате да приличате на нея. Когато започнете да работите я имитирате. Използвате думите, с които е говорила навремето. Не пропускате и жестовете й дори. С течение на времето разбирате че тя си е тя, а вие сте си вие и тогава, изведнъж преставате да се опитвате да приличате на нея. Скоро си изработвате ваш стил и именно с него ставате любима на някое друго дете, което след време също ще се опитва да ви имитира, докато не открие себе си. Така е в нашата професия. Сега, от позиция на времето вече знам – съдбата е решила така. Да съдба има и тя определя действията ни. Колкото и да се опитваме да избягаме от нея, тя ни вкопчва в железните си решетки и вървим по пътя предопределен от тях. Може от време на време да проврем ръка между тях, може да проврем и глава дори, и да крещим в ужас, вкопчени в това, което е извън съдбата. Но само толкова… Телата ни остават завинаги в плен на решетките. Те изпълняват програмата предначертана от съдбата. За душите програми няма. И съдба няма. Душите прелитат през решетките и не съществува сила на този свят, която да може да ги задържи. Но само толкова. Та какво струва душата без тяло? Поне в нашия свят.

Да, съдбата ме срещна с Нефизе. Иначе не може и да бъде. Кръстосаха се двете съдби, нейната и моята и се засякоха там, в онази класна стая в малкото градче, разположено в дебрите на Родопите. Затова и валя толкова много този ден. Небето сякаш се продъни, а гръмотевиците отекваха една след друга и се превърнаха в постоянна, адска канонада. Срещата на двете съдби предизвика гръмотевиците. Така гърми небето при среща на две предопределени съдби.

Ако някога учител ви каже че обича еднакво всичките си ученици, не му вярвайте. Опитва се да се държи еднакво с всички, но не му се удава никога. Та как да обичате мръсно и сополиво дете? Не стига това, а и две думи на кръст не може да каже. Върти се в клас, суче се наляво-надясно и нещо свястно главата му не ражда. И как да го обичате тогава? Ако същият или друг учител ви каже че няма любими деца, пак не му вярвайте. Има и любимци и нелюбимци, останалите са индиферентни. Тях няма с какво да ги запомниш. Те са безличната маса. Да, безлична маса има и при децата. Как иначе? Нали безличната маса от народа трябва да се захранва отнякъде. Но не ги създаваме ние, само не си мислете това. 

Нефизе беше седнала на първия чин, с ръце прилежно поставени върху него. Бялата й якичка светеше като кокиченце показало се от черната земя, над синята й ученическа униформа. Тогава все още имаше униформи, децата се различаваха само по знанията си. Две плитчици, изплетени от чупливата й коса падаха отстрани, близо до пухкавите й бузки и неволно и за самата мен, пристъпих и ги щипнах. 

– Хей, Шейтанче малко… – изрекох.

Усмивка се разля по бялото й лице. После, непонятно как, усмивката й полетя из класната стая. Заизвива се в луд, неземен танц. Блъсна се в стената, после в другата. Направи опит да излети през прозрачното стъкло. Заподскочи върху ученическите чинове и накрая, разбрала че е е приклещена в затвора на класната стая, се стрелна към мен и се настани в нещастната ми душа, за да не я напусне никога повече.

В зеления Москвич… Тогава за последно видях Нефизе. Колата беше пълна с багаж. Върху нея имаше поставени два допълнителни багажника – един върху самата кола и втори, по-малък, зад задното стъкло. Те също бяха натрупани с багаж. Цялата беше клекнала. Как се движеше не знам. Багаж имаше и върху задната седалка. Нефизе беше полегнала върху него – просто нямаше място където да седи.

Така дойдоха да се сбогуваме. Не искала да тръгне без да се види с мен. Очите ми потекоха при тази гледка.

– Нефизе…, къде? Недейте… – едвам успях да изрека – Това е вашата страна. Недейте… Вашата родина…

– Трябва да избягаме… Трябва да се спасим! – изрече с тъничкото си гласче – Взеха ми името… Когато ти вземат името, вече не си човек. Името е там, в душата. Вземат ли ти го, крадат ти и душата. Шейтаните… Каза ми го дядо.

– Нефизе…

– Взеха и езика ми… Как да живея без език? Дядо каза че няма да спрат с това. Шейтаните никога не спирали.

– Изтръгнаха дори надгробните камъни – изрече и баща й през плач – Може ли човек да направи това? Останалите ги боядисаха с червена боя. Цял ден обикаляха из гробищата с кофи и четки в ръка. Самият Шейтан се е вселил в тях… Как ще се изправят пред Всевишния, не знам.

Колко вървях след колата, вече нямам спомен. На главната улица имаше още хиляди такива. Бяха се наредили в безкрайна колона и тихо и кротко напускаха земята си. Не се чуваше и звук. Моторите на колите им дори бяха замлъкнали. Дотогава не знаех че колите могат да се движат така. Зеленото петно, в което беше Нефизе се изгуби от погледа ми, но колоната не свършваше. Идваха нови и нови коли. Не помня колко време стоях така. По едно време някой ме прегърна. Беше съпругът ми, притеснен от това че не съм се прибрала толкова дълго време.

– Всички заминават… Само ние ли оставаме? Как ще живеем…? – усетих се че произнасям – Вярно ли е това за Шейтаните…?

Той не каза нищо. Прегърна ме отново и бавно, почти пълзешком поехме към нас. Думите бяха излишни. Тогава все още не знаех че мълчейки човек може да каже толкова много. Дори може и да крещи без думи…, без глас. Няма нищо по-страшно от безмълвния вик. Обръща се навътре, към теб. Поразява душата… И с очи може да се крещи. Човек с душа може да крещи по хиляди начини. Докато не остане без нея. Идва време и вътрешният вик унищожава всичко в теб. И повече не крещиш. Стоиш безмълвен… ням и глух. Дори двигателите на автомобилите не се чуват.

Дойде зимата. Беше особено сурова тази година. Сибирски студ се беше спуснал над страната и нямаше изгледи да я освободи от железните си окови. Снегът се сипеше с дни. Машините разчистваха денонощно и тъкмо започваше някакво оживление и заваляваше наново. Вече нямаше къде да се изрине снегът. Около улиците се образуваха огромни ледени камари. Такива имаше и в двора, затова съпругът ми пренасяше снега с количка. Не стига това, а изведнъж се появи и режим на тока. Три часа с ток, един без. След това почнаха да го спират през два часа. После разбрахме че са продавали ток. Да, и това направиха Шейтаните. Държаха собствения си народ на студено, за да получат повече пари. Магазините също се изпразниха и вече кисело мляко за децата дори се намираше трудно. 

Как да е оцеляхме и най-накрая слънцето грейна. Ледът се стопи за ден, а само как изглеждаше че ще съществува вечно. Също като Шейтаните… И те изчезнаха за кратък миг само. Изпокриха се. Сякаш никога не ги е имало. Така и твърдяха. Боже…, колко ли двуличен може да бъде човек?

И виновни отново нямаше. Винаги е така. Шейтанска работа! Понякога си мисля че ще залъжат дори Всевишния. Ще застанат някой ден пред него. Усмивки ще греят на лицата им. В погледите им ще се чете детска наивност. Ще ги гледа и старецът. Ще си помисли че се е объркал. Че има някаква грешка. Нима може Шейтан да се усмихва така? Ще се размекне сигурно сърцето на Твореца. Дори на това са способни! Дали…?

Зачуруликаха птици, цветята разцъфнаха с десетки луди краски, неземен аромат се понесе над сивите и празни улици. Отворихме прозорците, за да посрещнем топлия южняк. Дали щеше да задуха някога и в моята душа?

Докато един ден не получих колет. Не очаквах пратка от никого, затова много се учудих, когато пощальонът влезе в двора. Бяхме седнали на беседката, наслаждавайки се на прекрасния пролетен ден.

„Нефизе Йозсой… Одрин…“ – пишеше на името на подателя. Дори вече не помня как разопаковах пакета. Беше намотан с десетки слоеве хартия и тиксо. Махах пласт след пласт, а отдолу изникваха все нови и нови. Само едно дете би опаковало така. За да е сигурно че скъпоценното нещо в пакета ще бъде в безопасност. Най-накрая се предаде и последната хартийка и с трепет надигнах капака на картонената кутия. Вътре имаше едно плюшено зайче. Снежнобяло… Беше с червена панделка, завързана за вратленцето.

„Мила учителко, благодаря ви за всичко, което направихте за мен. Нека това слънчево зайче да ви топли в нощите и в дните ви. Изпращам ви хиляди целувки, с които съм го дарила. В трудни моменти, ако го подържите близо до сърцето си ще усетите сила в себе си и тогава няма да има нещо на света, което би могло да ви спре. А ако някога ви домъчнее за мен, прегърнете го и ще усетите как сърчицето ми тупка в малките му гърди. 

Аз съм добре. Ходя на училище. Имам нови приятелки, които ме обичат много. И учителите са добри. Научих се да пиша отново и почеркът ми пак е красив, както преди. Само вас ви няма. Да ви кажа, понякога си поплаквам тайничко. Сънувам нашето училище и класната стая. Седя на чина, а вие сте толкова красива, както винаги. По едно време ме питате нещо. Изправям се, а не разбирам какво говорите. Гласът ви отново е същия приятен, но думите, които изричате са непонятни за мен. Тогава се разплаквам, а вие идвате до мен, прегръщате ме и продължавате да ми говорите. По интонацията разбирам че изричате красиви слова, но те отново са неразбираеми за мен. Изведнъж се събуждам и съм много уплашена. Ами ако забравя езика ви, тогава как ще се разберем когато се видим? Навярно има език на който всички хора се разбират. Трябва да има! Не може да няма. Понякога се чудя, защо след като всички хора имат две ръце и два крака и след като се порежат им потича кръв, която е еднакво червена, има телени огради, с които са разделени. Нима са затвори държавите, в които живеем? Нима просто сменяме един затвор с друг? Нима вярата ни във оня, който е в небесата е толкова различна и не можем да живеем заедно? Дядо твърди, че хората се опълчили на Всевишния и той е направил така че те да не могат да се разберат помежду си. Нима е възможно това? Вие не може да не го знаете. Та вие знаете всичко! Затова искам да стана учителка като порасна. Искам да приличам на вас и да мога като вас да обичам малките деца и да ги уча на красиви неща. Искам да ги науча да побеждават Шейтана. Толкова е лесно това. Аз го направих, а съм толкова малка още.

Ще ви нося винаги в сърцето си и ще ви обичам.

Покажете на зайчето чина на който седях в училище. Обещах му. То ще се зарадва много и ще ви разкаже за сегашната ми класна стая. За разлика от хората, то говори на език, който разбират всички живи твари на земята. Просто го прегърнете и то ще ви проговори.

Нефизе Йозсой, Одрин.“

Мила Нефизе, не знам кое поред писмо ти пиша. Навярно вече станаха десетки. Винаги се връщат с печат, на който пише че лицето вече не живее на този адрес. Но аз ще продължа да ти пиша. Навярно има някой там, който знае, къде си сега. Къде се попиля, мило детенце? Мисля за теб постоянно. Зайченцето е до мен и наистина много ме радва. Усещам те толкова близо до мен. Показах му мястото ти. Понякога, след часовете, когато всички деца си тръгнат, го поставям на твоя чин и му говоря дълго. Надявам се да достигат до теб словата ми. Винаги ще можем да се разберем с теб. Мисля че притесненията ти са неоснователни, защото ние говорим на езика на обичта и на добротата. Това е езика на хората. На истинските Човеци с главно Ч. После, Шейтаните, за които говори дядо ти са откраднали езика ни. Аз поне така мисля. Едва ли Всевишния би го направил. Както се опитаха да откраднат твоя език, както ти откраднаха името. Те, Шейтаните са така. Има ги и тук, а и там при вас. Навсякъде са… Понякога изглеждат по един начин, после по друг. Вършат пъклените си дела. Гонят хората от къщите ми, от града им, от Родината им. Но ти се пази! Продължавай да бъдеш все така добра. Навсякъде трябват добри хора. Толкова малко са сега. Където и да си, ти ще продължиш да вършиш добрини в името на хората. Толкова много се нуждаят те от това. Тогава има ли значение къде ще вършиш добрини?

Мила Нефизе, посрещаш ли понякога изгрева с мен? Слънцето ни е е едно и също и навсякъде са така топли лъчите му. Навярно то ни вижда и двете оттам, отгоре, от небесната си магистрала. Сигурна съм в това. Взираш ли се понякога в луната, мило детенце? Кара ли те и тебе тя да мечтаеш лудо. Полита ли душата ти, както моята, окрилена. Вятърът по същия начин ли си играе с косите ти, както нашият с моите? Навярно и той е един за всички. Преминал е първо през теб, после през мен. Затова понякога усещам аромата ти в южняка, носещ се над нашите поля. Дъждът по същия начин ли брули лицето ти там, при вас? Планините в далечината, със същото синьо ли синеят, както нашите? През есента, нюансите на жълтия цвят, същите ли са както при нас? А врабчетата, лудуват ли и там? Понякога си мисля, че птиците са единствените свободни същества на този свят. Могат да полетят навсякъде, а те стоят там, където са се родили. И никой не ги прокужда. Само хората търсим по-хубаво слънце и по-хубава луна от нашата. Политаме по вятъра, а за нашия забравяме. Но където и да отидем поглеждаме и виждаме същите врабчета, каквито сме оставили у дома.

Навярно вече си пораснала, мило дете. Как иначе, след като аз остарях. Сигурна съм че си станала красавица. Изгаряш ли вече мъжките сърца с огромните си и влажни очи?

Успя ли да станеш учителка? Толкова много го искаше. Но аз съм сигурна че дори да не си, каквото и да работиш, отново ще помагаш на хората с огромното си сърце.

Аз вярвам в съдбата. Вярвам че някой ден ще се срещнем. Понякога дори го сънувам. Знаеш ли? По трапчинката ще те позная. Онази, дето е разположена от дясната страна на усмивката ти. 

Новините… Толкова са хубави, когато ги няма! И винаги са толкова жестоки, когато пристигнат!

„Изселничка от България е сред жертвите при терористичния акт в турския град Мидят. Нефизе Йозсой е работила като полицай. Тя оставя сираче 4-годишна дъщеричка.

32-годишната полицайка била командирована в местното полицейско управление в Мидят. След месец трябвало да се върне в дома си в Одрин.

Турската полицайка от български произход Нефизе Йозсой първа забелязала 3 тонната кола-бомба и е открила стрелба. Бомбата е избухнала на разстояние от сградата на полицейското управление. Нефизе се жертвала, за да намали броя на загиналите. Целта на терористите била да съборят сградата и да има десетки убити и стотици ранени.

Мечтата на Нефизе била да стане учителка, но не й достигнали няколко точки при съставянето на комплексната оценка. Тогава решила да стане полицай.“

– Ти, който си на небесата. Ти, който седиш там, в арогантното си високомерие и мълчание. Ти, който си пуснал Шейтаните си по земята. Вече знам…, ти си виновен за всичко. Ти, и никой друг. Само не казвай че не са твои изчадия!

Какво още си спуснал на земята?

Не ми и казвай че не си знаел какво сътворяваш! Какъв Творец си тогава? И как да се спасим от изчадията ти? От ден на ден стават все повече и повече. Убиват в твое име! Убиват децата ти в твое име! Шейтани убиват децата ти в твое име! Нима не виждаш това? Докога ще го позволяваш? Кой, ако не ти може да спре това безумие?

Да, не можа да избягаш от Шейтаните, Нефизе. Избяга от едни, а налетя на други, по-големи – изрекох приклекнала там, до мраморния гроб в Одрин.

Посегнах в чантичката си и изкарах плюшеното зайче. Поставих го върху студения мрамор.

– Нека това слънчево зайче да те топли в нощите и в дните ти, Нефизе. Изпращам ти хиляди целувки, с които съм го дарила. Ако някога ти домъчнее за мен…, прегърни го и ще усетиш как сърцето ми тупка в малките му гърди. Вече знам адреса ти, Нефизе. Дано си на едно по-добро място… Дано си избягала най-накрая от Шейтаните. Някой ден… някой ден ще се срещнем. Съдба има… Сигурна съм в това. Ще се срещнем там, където Шейтани няма, мила Нефизе.

Хасан Ефраимов


24rodopi.com

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0