От биволите на Доган до канабиса на Сейхан

От биволите на Доган до канабиса на Сейхан

Хроника на една предизвестена емиграция Една новоизбрана депутатка се възмути от ситуацията в парламента. Намеси Бог, молитвите, опазв

Хроника на една предизвестена емиграция

Една новоизбрана депутатка се възмути от ситуацията в парламента. Намеси Бог, молитвите, опазването на Отечеството, мутрите. Как да я наречем? Биографията й говори повече от самата нея. Беше част от една управляваща партия, пък после се изхрачи по нея. Започна да я плюе като кандидат за кмет, но същата тази партия я направи областен управител след като особата загуби местните избори. После същата тази партия я вкара чрез листите с анонимници в парламента. Сега тя е възмутена. Вместо от себе си, от всички останали. Които са срещу новите й господари.

Как се нарича подобно нещо? И на чий Бог се уповава то? На този, който й даде пост и я вкара на избираемо място в листите или на този, който е създател на всичко?

За една Дани някоя си иде реч. Но Данита подобни, дал Бог. Истинският, не този дето реди листите. За назиДание явно ги дава.

Неутолимата жажда за господар

Робът никога не може да се промени. До този извод достига историята. Възропталите срещу робството просто са родени свободни. Те никога не са били в окови. И така си умират. С подигравките на тези с прангите на шията, които искат да се харесат на господарите. После същите им носят венци. Но винаги, за всичко на света, за тях ценното е да си намерят нови господари. И го правят.

За жалост в нашата родина робите са болшинство. И те отричат всяка свободна мисъл на тези, които се опитват да отворят очите им. Те са зли, защото ще разтърсят из основи статуквото на гъзоблизането, което отваря сфинктеропортала на господаря и повеят от там вероятно може да им донесе благинки.

Благинките са всичко

Тъй разсъждава обремененият, слугата, трошичкаджията. Така се издават партийни книжки. На опашка за тях са подобни. Интелектът им е стигнал дотам, че поне са прозрели, че без партията закрилница са нищо. Няма да успеят да отрапезят подобаващо жалкия си живот на наведени твари. Примерът на останалите партийци е заразителен. Готови са да връзват обувките на началството с гръб към него. Докато усещат лекото почукване по задните си части. В ритъм.

Такива неща из нашенско. От време оно.

Свободните не са нужни, ерата на нагаждачите е.

А през тези тежки години…

„Утрепах коча с лопатата“

Така казваше един приятел от село. С израза обрисуваше и успех, и провал, абе всичко. Ту се хилеше, ту навеждаше глава. Настроение.

Това що-годе се случи в началото на измисления преход. Който метастазира една-единствена партия в десетки други. Най-силното оръжие започна да клеясва. Докато не бе съсипано окончателно. Земеделието.

„Утрепахме коча с лопатата“.


Бягството

И започна бягството. Зад граница. Ако „възродителният процес“ изгони огромна маса народ от родината им, то преходът стори същото с в пъти повече хора. Без смяна на имена, без насилие.

След влизането ни в ЕС пък процесът стана неконтролируем. Плочата „гонене, възродителен процес“ се превърна в други, по-модерни звуконосители. Те запечатаха виковете на агония на два милиона души, които рестартираха държавност и живот зад граница. Стонове, които не останаха чути. Останаха само плочите. „Балкантон“.

Идеите

Луканов, Костов, Царя, Доган, Станишев, Борисов, кой ли не в плеядата…

По време на прехода се развихриха какви ли не идеи за спасяване на отечеството.

Мораториум върху външния дълг, за „да си стъпим на крака“; приватизация, уж за рестарт в частен уклон; вкарване на 12 000 елитни биволи от Индия, за да се спаси животновъдството; 800 дни мъдри решения и оправия; ликвидиране на олигархията…

И настана една-държава на олигархията.

В същото време нашият регион загина, барабар тютюнът. Продължи се с всякакви култури-но…

Хората вече ги няма.

Нито една идея не сколаса.

Сейхан и канабисът

Едно момче от Родопите. Гастарбайтер в Западна Европа. Не е политик, не разчита на партийна книжка като наборите му натегачи, но пък има идеи.

„Да превърнем планината във фрий зона за отглеждане на канабис“, казва. Дава за пример други, на светлинни години по развитие на икономиката държави.

Идеята е да се легализира марихуаната, местни стопани да могат да отглеждат и продават реколтата на държавата, която да я предлага в специализирани магазини. Земеделците могат да пазарят и на дребно, което пък да отприщи туристи от цяла Европа в региона. Да се правят фестивали (такъв един има в едно смолянско село, след което има десетки арестувани с дрога). „Тези хора ще идват, защото знаят, че е законно. Но те няма само да пушат. Трябват им подслон, храна, напитки-това означава евро. Тук ще се харчат страшно много пари, а баби и дядовци няма да се гърбят за жълти стотинки“, реди младежът.

Контрират го-само наркомани ни липсват и бели да правят. Да, ама след алкохол стават далеч по-големи патаклами, но никой не е забранил кръчми и консумация.

Идеята на един обикновен човек, без партийна книжка. Един гастарбайтер.

„Хора няма, няма.

Само стари къщи – изоставени. Младите отидоха в Турция и Европа. Останаха 2-3 баби“, казва Сабахтин, който живее в южната ни съседка, но си идва за няколко месеца в годината в родното родопско село.

Малцината жители се препитават с животновъдство.

„Всеки човек има по 30-40 или 50-ина животни. С това се препитават, вземат и субсидии. Малкото останали се издържат с това, друго няма“, казва още Сабахтин, който въпреки, че преди години е заминал, не може да забрави родното място.

Иначе било пълно с туристи в селото. Идват отвсякъде, за да се снимат из могъщите баири с приказна гледка.

„Ние имаме 15 декара

с овощни дръвчета – череши, сливи и какво ли не. Даже синът купи и трактор. Освен това имаме и теле, пуйки, 60 броя бяха миналата година. Сега сме сложили пак да се люпят, да видим колко ще излязат. Продаваме за нова година малко, другото правим на буркани за децата“, казва една възхитителна жена от друго село. Всички земи там се обработват, почти всички къщи са пълни. Тя и съпругът й си произвеждат дори храната за животните.

„Житото и ечемика си сеем, само царевицата купуваме. Имаме си фуражомелка, мелим и си храним животните с наш си фураж. Така знаем какво ядем – чисто и вкусно“, е рецептата на жената.

Едно от малкото села с изорани ниви, пълни къщи и усмихнати хора…


Бурените

На другия край на региона пък властва тишина. Едно село, в което вече не е останал никой. От околните населени места казват, че всички се изселили още преди 30 години.

Бурени пленяват къщите, чиито камъни рухват ежедневно. Скоро няма да остане спомен. Само тишина и тъга.

Избори

Избирателните списъци изглежда са най-оптимистичният сценарий за страната. Както обичайно-на хартия. Толкова много имена в тях!

Един пример. В Кърджали право на глас имат около 270 000 души. Няма такъв народ. Звучи като партия, ама не е. Самата истина е. Над 44 000 имали право на глас в областния град. Та там не живеят повече от 35 хиляди души, барабар децата.

Оптимизъм, по избори. Но само в списъци.

Епилог

Обещания много, идеи също. За повече от 30 години печелиха само бурени и плевели. Те обхванаха и сринаха бащините къщи. От биволи до канабис. Тъжни усмивки. Последни. Хората ги няма. Колкото и калкулации да си правят разни люде, това е истината. Скоро преброяването ще го докаже. И ще е съсипващо откровено.

Знаете много добре как, защо и поради каква  причина всичко това се случи.

Отговорът е във всяко дърво, облепено с шарена хартия.

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

 

 

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0