Овчарчето от 90-те години: През ваканцията носих книга и… агне на ръце

Овчарчето от 90-те години: През ваканцията носих книга и… агне на ръце

Една малка история от 90-те години. Когато нямаше компютри, интернет, мобилни телефони, нямаше какво ли не. Но пък белезите от рани

Една малка история от 90-те години. Когато нямаше компютри, интернет, мобилни телефони, нямаше какво ли не. Но пък белезите от рани бяха в наличност, игрищата и селските стадиони все още бяха пълни с деца, които дори ритаха боси. След това не можеха да си изчистят чернилката по ходилата до първия учебен ден. Нямаше затлъстяване, а рядко срещаните „дебелаци“ винаги биваха поставяни на вратите при футболните дербита, без екипи и пари за треньори.

90-те години на миналия век
„Бях на село всяка ваканция. Всеки уикенд. На въздух, на поляната, на двора, на стадиона, на язовира. Израснах като дивак. Нямах никакви алергии за разлика от моите съученици. Наричаха ме селянин, когато разказвах за моето лято. Те ходиха на море, аз пасях овцете на баба ми по баирите. Работих и в селската кооперация. С парите си купувах учебници и нови маратонки. Китайски, разбира се, защото надницата в римейка на ТКЗС-то бе 5 лева“, разказва едно момче, тийнейджър в последното десетилетие на 90-те години на миналия век…
20-те години на 21-ви век
Четвърто поколение животновъд, чийто род произлиза от родопско село, по-известно като „инкубатор“ на животновъдите. 12 години прекарал в гурбет зад граница.
Един родопчанин, завърнал се в родното село, за да отглежда овце.
„За Коледа се прибрах, уж на почивка. Обаче, така стана, че това бащиното, дядовото, вроденото животновъдство като тръпка ме завладя и останах. За съжаление с всяка изминала година нещата ставаха все по-трудни, но продължаваме да се борим. Ние сме последните „мохикани“ в този отрасъл. Имам чувството, че след нас няма да останат животновъди“, казва с печал мъжът.
Отглежда над 400 овце…
Една ваканция на село
„Ваканцията на село беше едно самовглъбяващо преживяване. Сам с мислите. Някой философ сигурно би се възхитил, но един хлапак едва ли. То си беше като ежедневие.
Имахме няколко овце. Ставах рано, за да ги откарам до кошарата, откъдето ги поемаха заедно със стадото. Оставаха обаче агнетата. Аз ги пасях. Отговорност тягостна,  скучна. Поемах всеки ден към близкия баир. Имах едно сгъваемо столче, малко хляб в джоба и книга. Седях и четях от списъка за училище докато животните пасяха. Една сопа до мен за защита. Не че имаше от какво да се защитавам, но все пак…
Агнетата свикваха, бяха ми като приятелчета. Чел съм им дори на глас. Помня, че ми бе много интересно „мъртвият не ни е враг“. На Димчо Дебелянов реагираха с мърдане на уши. Смеех се от сърце защото няма как животно да долови символиката, която се е разпростряла из човешката душа. За обречеността и равенството накрая. Ако ли не, щяха да разберат, че цялата грижа за тях е в крайна сметка, за да бъдат изядени. Но никой на никого не е враг.
Ей такива мисли се въртяха из тийнейджърската ми кратуна, докато бях с хайванчетата.
После някой ми ги избиваше я с лакът, я с крачна балтия на стадиона по време на надвечерното футболно дерби.


Четях и гледах овце

Четях книги и гледах овце. Това е лятото без компютри и интернет. За първото знаехме какво е, но за второто не бяхме и чували. Мобилен телефон също бе загадка.
Веднъж заваля. Трябваше да се прибера, но най-голямото агне отказа да тръгне. Останалите го следваха. Дори с филийка хляб не успях да го накарам. А останалите вървяха само след него.
Вдигнах го на ръце и започнах да го нося. Книгата мушнах в колана. Останалите тръгнаха след нас. Само си мърдаше ушите, лентяйчето недно. Прекарах го през дере, после пак нагоре. Около километър го мъкнах, внимавайки да не изтърва книгата. Беше от библиотеката. Беше за Кирил и Методий. Да я загубя в дерето щеше да бъде светотатство. А и мъка…“, разказва 40-годишният вече мъж.
Една краста в 21-ви век
„Овцевъдството е краста. Който се захване един път с този отрасъл не може да се откаже, но това са само хора, които милеят за животните, обичат ги. Ето, баща ми, на 70 години е, сигурно ще си отиде с тях“, изрича животновъдът бивш гурбетчия.
Мъдростта на планината
„Никога няма да забравя това време. То бе като Училище в свободното време. Не го осъзнавах тогава. Един истински живот с неговите отговорности. Това не са школите и курсовете, за които родители плащат стотици левове за децата си. А пък те я научат нещо, я не. Това бе мъдростта на планината.
Научих се да пазя, да зная, да мога, да разчитам само и единствено на себе си.
Без компютри, а в реалност, която днес се гледа по телевизиите в разни „риалити формати“.
Разказ на един пораснал „селянин“. Няма нищо против да го наричат така. Но съветва само едно: живейте истински, не онлайн.
24rodopi.com
На снимките:
-Стадото на гурбетчията
-В някои села по пътя може да се срещне единствено добитък

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0