Но да се върнем назад във времето, в годините след Балканската война, когато Кърджали окончателно остава в пределите на България. За да видим пред какво са били изправени хората от онова време. Историята разказва, че в периода 1912-13 година, населението тук е малко над 2500 души. Само за 6-7 години нараства двойно.
Как започва развитието и промяната на облика на града?
До Балканската война през 1912 г., градът представлява ориенталско тип селище, съставено от десетина махали с малки дъсчени къщи или такива, изградени от камък и кал. Тук-таме са се виждали и двуетажни къщи, направени от камък и вар, на по-заможните. Единствените обществени сгради в този период са казармата, джамията, сградата на сегашната Художествена галерия/ най-старата административна сграда в Кърджали/, абаджийският хан и хамамът.
Трудни и тежки били онези години за този край – мизерия, глад, нищета, мръсотия…
Върлуват дизентерия, петнист и коремен тиф, туберкулоза, ендемичен сифилис. Детската смъртност е изключително висока, а в Кърджали единственият представител на медицинските власти е фелдшерът Атанас Петров, пристигнал след войната, през 1913 г. По негова инициатива, година след това, през 1914 г. се учредява и местното дружество на Червения кръст, което пък започва подготовката на първите сестри самарянки в Кърджали. Именно Атанас Петров поставя началото на околийската здравна служба в града. Архивите разказват как той с големи усилия намира една стара сграда, където разполага здравната служба и семейството си – там преглежда и сам приготвя лекарствата. Година по-късно в малкото родопско градче започва работа и първата акушерка-Мара Мазаджиева. Едва през 1920 г. е открита и първата аптека.
Начело на града застава кметът Сава Недялков и помощниците му – Хасан Ибрахимов и Мехмед Идризов. Той има нелеката задача да управлява в смутни и трудни години. За него първата журналистка в Източните Родопи Мара Михайлова, пише:
„На първо място стои името на Сава Георгиев Недялков, който е оглавил общината в най-бурния момент след Балканската война. И сетне, през 1925-27 г., започва построяването на новия бежански квартал с отпущаната общинска мера за него“.
Бежанският квартал
е за прииждащите прокудени от родните им места тракийски семейства. Ньойският договор поставя България на колене. От Беломорска Тракия насам потеглят десетки хиляди тракийски бежанци. Общината дава подслон на много от тях. Тук се настаняват стотици семейства от Сачънли, Чадърли, Манастир, Чобанкьой, Еникьой и др. Има разбира се и семейства, дошли от Средните Родопи – Петково, Славейно, Полковник Серафимово, Устово…
С какво да се препитават?
Тютюнът заема една голяма част от поминъка. Сред пристигащите от Беломорска Тракия и Средните Родопи обаче има редица занаятчии, търговци, зидари и др. Пристигат българи от Македония и Добруджа, а сред тях са първите чиновници и учители.
Първо-строеж на училище
„Всестранните нужди на новите поселници започнаха да хлопат и настоятелно се наложи излъчването на културтрегери, които да поемат грижата за удовлетворението на тези нужди и реализирането им. Най-напред се започна със строеж на училище“, пише за този период от историята на града Мара Михайлова.
Кметът Недялков прави възможно откриването на първото училище,з аедно с назначения за околийски училищен инспектор Кирил Ванков. Първата учителка е Параскева Ванкова. Това се случва със заповед на Министерството на народното просвещение от 7 ноември 1913 г. Записани са 8 ученика, а на 18 декември тържествено е открита учебната 1913-1914 г.
Появяват се и читалище, книжарница, печатница, просветни и спортни дружества, първите вестници, телеграфопощенска станция, дори клонове на банки, фотограф,а общинската администрация купува първата пишеща машина.
Със заповед на Сава Недялков, през 1914 г. се създава Пожарна команда в града. За неин началник е назначен Петър Добрев. Шестима огнеборци започват работа, с месечна заплата от 40 до 60 лв.
Руският архитект Дмитрий Николаевич, срещу повече от скромно възнаграждение, започва работа по първия градоустройствен план, завършен и приет през 1926-та година. Това е градът, по чиито улици вървим днес в централната част и около пазара. По онова време е наричан „Новият град“.
От 1915 г. в общината вече се водят регистри за раждания и смърт, за имотно състояние и данъци.
В края на 1919-та Кърджали наброява 4300 жители.
Градът се разраства, срещат и се преплитат различни религиозни, културни и етнически общности. Начинът на живот в него се променя, а основна заслуга за това имат представителите на интелигенцията, заселили се тук. От онова ориенталско селце няма и помен. Обликът е променен само за няколко години. С усилията и неимоверния труд на мнозина, той придобива модерен за онова време облик, такъв какъвто е трябвало да бъде…
Мария Калоянова, 24rodopi.com
(Следва продължение)
На снимките:
-Мостът над градското дере и пазара
-Кметът след Балканската война-Сава Недялков със семейството си
(Снимки: Държавен архив)
