„Кръв и пот“: Време е да спасим селата!

Един чукча се върнал от Африка. И като го наобиколили останалите с въпроси, та се наложило да застане на мегдана в селцето-горд и поназнайващ повече. Питали го дали е виждал лъв, слон, крокодил. А на всички въпроси той отговарял: „Вие северен елен видели? Нищо общо!“.

Виц от серията за чукчите.

Ако се наложи по нашите ширини, то най-вероятно би звучал така: Възрастен родопчанин се връща от гости при внуците в Западна Европа. Малцината останали го заразпитват как е, що е, какво има. Той скланя глава, после рязко вдига ръка и сочи хълмовете „Виждате ли тез баири, а този ронещ се асфалт? Нищо общо“.

Така е по селата. Обезлюдяващи, грохнали от проблеми, от самота.

„Къде е тази Европа, за която не спирате да говорите?“, пита 80-годишен жител на едно от тях. Сочи планините с трепереща ръка, после полурухналата къщурка. Покривът на съседа бил направен, защото внукът му пратил пари от чужбина, та наели майстори. Измъчена крава мучи из нещото, наречено обор. Скалъпен с подръчни средства. Сякаш оплаква битието. В хор със стопанина. Той обаче не хленчи. Тъга има единствено в очите му. Пусто му е в душата. Пусто като съдбата на селото. Погледът е помътнял, като бъдещето. Няма да се получи, убеден е. Без хора не става, тъй смята.

И е прав.

Кръв, тежък труд, сълзи и пот

„Нямам какво друго да предложа, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот!“. Това остава в историята. Изречение из речта на Уинстън Чърчил пред Камарата на общините, дни след като поема поста на министър-председател, когато страната се изправя пред угрозата да бъде смазана от Вермахта по време на Втората световна война. Прагматичен лидер в най-трудните мигове за цяла нация. С пламенни речи кара други да проливат кръв, пот и сълзи, но в крайна сметка резултатът е ясен. Чърчил не е завършил университет, но не е и „калинка“. В кабинета му книгите са навсякъде, няма място, дори изглежда повече на склад. Няма нито една фотография, с когото и да било.

Такива неща не се обещават по избори. Кръвта и потта е само за избирателите, но…

Краят на пътя

„След селото път няма, последно населено място е“, с тези думи посреща 80-годишният Орхан, за когото посетителите в селото му са рядкост. Малко населено място в Родопите. Един поглед наоколо и сетивата се изпълват с красоти, които после не се забравят…

Възникнало е като тържище, развило се е като селищен център. Преди десетилетия е имало в него дори болница, ресторант. В момента живеят около 20 души. Всички потомци са се пръснали из цялата страна. Географията дори се е разширила. „Кой в Англия, Германия, Франция, Италия, Китай, Индия, къде ли не“, казват малцината останали.

„Трудно се живее, но хората са свикнали на трудното, обичат трудното. Това е Родина, това е Отечество, ние сме го изградили. Длъжни сме да живеем и да го пазим“, с тези думи завършват краткият разказ за битието си и се отправят към ежедневните си дейности, кахъри, малки радости.

У дома е най-сладко

„Нищо не може да се сравни с родния край. Вярно е, че избягахме, но с трепет в сърцата се връщаме. Стоя на двора, пуша и гледам хоризонта. Баирите се опитват да го скрият, но аз виждам и през тях. В един момент се сепвам. Нещо ми липсва, нещо не е както трябва. Започвам да се смея. На глас, като шантав. Домъчняло ми е изглежда за шумотевицата на огромния град. Тя липсва. Така да съм свикнал с нея, че слухът ми се напряга, за да я чуя. Няма я, тук е тишина и спокойствие“.

Тъй казва един мъж на близо 40 години. 20 от тях е прекарал в Марсилия. Третият по големина град във Франция. И почти на първо място по престъпност.

Назад

Дали статистиците няма да сбъркат? Прогнозите им са една категорична права. До 2050-та ще останем една шепа в Родопите. Но в анализа не влизат световните сътресения. Дали Европа няма да стане едно опасно място за живот? Тези детайли не са заложени в цифрите. Ами ако има един обратен процес? На масово връщане. Всеки търси био, всеки иска природа. Ковидът го доказа-неистово желание да се живее в извънредно положение на село. Граждани започнаха да се озъртат за имоти по селата. Не е ли там спасението?

Назад към природата, корените, родното, защитено от вековните камъни на запуснатите къщи.

„Родните ни места постепенно променят своя облик, за наша радост.

Виждаме, че се работи“. Така казват едни отрудени и смачкани хора в Родопите. 30 години чакат нов асфалт, получават го сега. Благодарение на новоизбран общински кмет.

Джебелско бе зарязано в името на… Едва ли някой ще отговори. Там всичко бе наред, ако изобщо се чуваше нещо за този регион, смятан за периферия. Забравен от всички, споменаван единствено с „политкоректност“. А хората напускаха и изоставяха родните си места. Те оставаха единствено в сърцата им. В спомените от детството, когато всичко бе по-инак.

30 години на шокиращо бездействие. Три десетилетия една уникална по свойствата си вода се изтичаше в дере. Изворът се намира на два километра от центъра на Джебел. С басейни за обществено ползване. 30 години тази лековита вода тече в дере. Както изтичаха зад границата местните.

Рестарт

От Джебел започна осъзнаването на думата демокрация. От Джебел започва рестартът на държавата. Какво се случва в момента? Ударно асфалтиране във всяко населено място. Нормален път до всеки дом. Нещо, което бе толкова „сложно“, че не бе направено до този момент.

Проекти за минералната вода, които да превърнат града в малката перла в здравния туризъм в Източните Родопи.

„Има всичко, но то изтичаше безвъзвратно. Няма такава нация, която с лека ръка да се лишава от златото си“, казва един възрастен мъж от региона.

Един пример.

„Боса по асфалта каза, че ще ходи жена ми“, изрича жител на джебелско село, след като бе поставен асфалт по разнебитените улици в населеното място.

„Младите не можем ги върна по къщите. Ще да си счупят колите. Навън са всички, като си дойдат вече е по-иначе. Видели са друго, искат и тук така. И се мръщят, защото реалността е различна“, споделя друг възрастен човек. От съседното село. Но пък е радостен, че поне „машината“ е в ход. Започнаха да стават нещата, както дума. Първа стъпка. По думите му, трябвало да бъде направена преди години, но нямало от кого. Сега е друго-проекти, идеи, размах, казва.

Всеки общински кмет в Родопите е обърнал взор към селата. Разработват се проекти, правят се ремонти, стъпка по стъпка нещата да се подобрят.

Закъсняло? Един лидер на партия рече, че България трябва да наваксва. И това нистина трябва да бъде сторено. Закъснели сме много. Поради ред причини. И всеки знае какви са. Но никога не е късно за доброто.

Кръв, пот и сълзи. Запомнете. Друго спасение няма. Някъде започнаха. Защото хората са важни.

Един ден…, дано статистиците не грешат.

 вестник „Родопи voice“

На снимките:

-Може и трябва

-В противен случай…