Бягството е национален спорт: Юсеин и Винету от баирите искат като Санго на Запад

Бягството е национален спорт: Юсеин и Винету от баирите искат като Санго на Запад

Над 2 милиона нашенци живеят извън пределите на страната. Всички анализи на статистиците прогнозират, че след десетилетия емигрантите щ

Над 2 милиона нашенци живеят извън пределите на страната. Всички анализи на статистиците прогнозират, че след десетилетия емигрантите ще са повече отколкото останалите из територията, наречена България. Пребиваващите тук пък отдавна са колониализирани от евроатлантически ценности и следват зададените им параметри. ЕС влезе в школата, ученици станаха посланици, евроидеали вървят по на килограм.

Плам и жар като „Москва, Москва, ти пак си огнено сърце…“, само дето заменихме Москва с Брюксел и Вашингтон.

 

От Юсеин до Винету и съдбоносната партия комар

 

Преди Сергей и Олег бяха доста популярни имена, в момента планината кръщава отрочетата си Ерик, Робърт, Стивън. Времена, нрави, мода, интерес.

Юсеин, Митко, Севдалин, а накрая… Винету. През всички тези имена е минал родопчанин, търсейки себе си, своето ново начало. Мечтата му била вместо по родопските баири, да препуска в прерията с индианци. Само, че такива има само отвъд океана. Затова нашенецът ще се задоволи единствено с битието в Родопа и името си-Винету Келешев.

Така се бе прекръстил мъж от региона. Та чак хукнаха с камери из баирите да го снимат, нашенският „индианец“.

Из планината пари много няма, но пък пълно с богати на душевност хора. Бъдещето в региона винаги е в различни краски. Ивицата на далечния хоризонт мени всички нюанси на дъгата, а из баирите се налучква точния цвят при… предизборните вълнения. „Цветният вятър“ на промяната задухва около две години след даден вот и пластовете започват своето пренареждане. След тютюна, чушките и картофите, най почвата е подходяща за всички видове политически култури. Същевременно регионът дава и гръбнака в земеделието и различните видове услуги в… надрастналите личните политически въжделения народи зад граница. Гурбет, партии, всеки стиска своя фиш в живота и се надява на печалба. Съдбоносната партия комар.

 

Бягството като начин на живот

 

Стягането на куфарите се превърна в начин на живот. Бягане зад граница-основна олимпийска дисциплина. Щото важно е масовото участие, не толкова успехът и постиженията.

Хиляди хора от Родопите напуснаха. Връщат се за малко, пак тръгват. Преселението пък започна още по времето, когато държавата бе просто един лагер, обграден с бодлива тел. Всичко бе розово в него, всичко навън-грозно и упадъчно.

 


Осъден на смърт чрез разстрел!

 

Родопчанин бе обявен за мъртъв 60 години след като бе осъден на… смърт чрез разстрел! Уникалното дело бе заведено в съда в Момчилград от брата на мъжа, изчезнал безследно през септември 1960 година. Нито едно ведомство в страната, нито пък роднини на момчилградчанина знаят нещо за съдбата му през всички тези десетилетия.

Мъжът отбивал военната си служба в Момчилград. Редникът обаче решава да избяга зад граница заедно с още един войник. Двамата напускат казармата и прекосяват нелегално границата с Гърция на 19 септември 1960-а година. Никога повече не се чува нищо за тях.

Момчилградчанинът е осъден задочно от Пловдивски военен съд на смърт чрез разстрел. В нито един архив обаче няма данни присъдата да е изпълнена.

Родителите на беглеца пък умират съответно през 1978-ма и 1981-ва година. Единствен жив роднина се оказва братът на мъжа. 60 години след бягството през границата, той входира иск в съда в Момчилград, с който настоява брат му да бъде обявен за мъртъв след като десетилетия за него няма никакви данни.

Магистратите в Момчилград обявиха за дата на смъртта 19 септември 1960 година. Денят, в който редникът бяга от поделението и влиза нелегално в Гърция, по онова време натовска държава и „идеологически враг“ на комунистическа България…

Тогава бягаха малцина. Просто защото беше трудно за изпълнение и рискът бе огромен. На живот и смърт.

 

Зората на демокрацията

 

Духа вятър на промяната, тъй силно, че маса народ се превърна в икономически беглец.

Много хора дори лежаха по затворите на Запад, след като преминаваха нелегално границата. Други в общежития…

„В общежитието имаше всякакви-албанци, румънци, турци, цигани, кюрди, индийци, пакистанци, африканци. Виждал съм индиец да позира в града пред телефонна кабина. За него това бе нещо невиждано. Друг пък увит в чаршаф, клечи в коридора на общежитието, по едно време става и се оказва, че се е изсрал. Такава му била културата“, разказва спомените си от началото на 90-те един икономически бежанец от Родопите. Озовава се след десетки перипетии в Германия.

„Същите тези, с интересните културни особености, се ползваха с много повече привилегии. Наемаха ги на работа преди хората от Източна Европа, плащаха им повече. За кюрди, пакистанци, африканци и индийци се организираха курсове за език-нас не ни допускаха.

 


Един ден в стаята ни се настани Санго от Буркина Фасо.

 

Бил едно от последните деца на местен вожд, но нямал шанс за короната от кокалчета и затова тръгнал за Европа. Черен, дълъг и много интересен. Бях тогава в стаята с двама роми от Северна България-Мишел и Юсеин Златния-заради двата реда златни зъби в устата му. Санго ни научи как да хвърляме копие, естествено с пръчка. Не знаехме чалъма тогава. Ловеше всичко, което мърда и го ядеше. Викахме му-„Няма начин да не си ял някакви туристи”. Той отричаше. Един ден се връща с едни бели манти, целия в кръв. „Ах, викаме, ти си изял германец!”, а той обяснява, че започнал работа в кланица. Надницата му три пъти повече от нашите.

 

Бачкахме на възможно най-мизерните места.

 

Аз чистех вагони на влакове за 40 марки на час. Бърсал съм повърни от купетата, какви ли не мизерии. Нямаше човек вътре, който да не краде. Влизахме в магазина и-маратонки, дрехи, алкохол, всичко. После в първия дюнер и мизата бе десет марки. Отгоре каквото получиш. В един магазин вземам парфюми и един тъмен от Индия също взема. Аз го гледам и прибирам, той също и ми се усмихва, бутайки по джобовете, под фланелката, в гащите. Отивам към касите и го гледам, че ме чака отпред с охраната. А той бил детектив на магазина! Излизаме вън и аз газ към най-близкия ъгъл. Всички крадяха. Събираха се пари. После купиш някакво „Уно” за 500-600 марки, стискаш палци да те закара до България и го шитнеш в Кърджали на първия кандидат-бакшиш за 2500 марки и се почва едно щракане с пръсти. Това беше далаверата и много нашенци я правеха. Не бяха само автомобили, до каквото се докопаш и може да изкараш пари”, спомня си кърджалиецът.

 

До отварянето на границите

 

В пъти повече хора избягаха от страната след като влязохме в Европейския съюз. Приказките за високия стандарт се оказаха преразкази на положението в развитите държави от топ икономиките на ЕС. У дома нищо не се случи. Милиарди потъваха от фондове незнайно къде, но положението така и не мръдна особено.

Отворените граници пък предизвикаха истинско преселение в западна посока. Над 2 милиона нашенци са вече по всички краища на света. У дома ги посрещат торбичките като байраци из храстите след границата, дупките по пътищата, вълните по ремонтираните участъци, режимът на водата по родните села лятно време.

И те гледат с погнуса. Защото са виждали, че може. Може и по-добре. Далеч по-добре.

 

И едните, и другите

 

Всички бягат. Споменахме го. Като национален спорт. На дълго разстояние. Възможно по-далечно. И кървят сърцата, сякаш с нож прободени. Ако трябва малко лирика за подсилване на драматизма. Но не е нужна.

Толкова много проблеми и толкова малко време. А то цъка. Статистиците посочиха-още няколко десетилетия и си загиваме. Цели области ще бъдат с население колкото малък град.

Какво повече? Какви доказателства са нужни?

Вървим към финал. В който говорителите на „розовото настояще и светлото бъдеще“ отдавна ще са се изнесли към имотите си в западна посока.

Всеки осъзнава какво се случва, но мълчанието е другата „олимпийска“ дисциплина, в която сме най-добри.

 

Най-интересното

 

Нито един политически субект от зората на демокрацията до наши дни не е бил икономически емигрант. Просто и логично-всички „герои“ на прехода са си живели добре и в онова, пък още по-добре и в това време.

За тях всичко е „шампанско, рози“, а сълзите остават за простата рая.

А и тогава, и днес, хората искат да бягат. От хубавото?!

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

Уникален Гойко Митич в ролята на Винету

-Използвани гуми, използвани автомобили

-Умора, баири, вода, избори – роден мислител

 

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0