БЕЛИТЕ БРЕЗИ (Малък разказ за любовта)

БЕЛИТЕ БРЕЗИ (Малък разказ за любовта)

   Към един и половина следобед е. Напускаме с Мариела – хубава, висока и стройна като бяла бреза, с походка на га

   Към един и половина следобед е. Напускаме с Мариела – хубава, висока и стройна като бяла бреза, с походка на газела, жена – шосето и започваме да катерим нагоре по склоновете на бърдата, които от юг заграждат като крепостни кули котловината.
   Вървим дълго. Изкатерехме ли темето на някой връх, погледът ни потъваше в открилите се далнини, а планинските лабиринти изникваха все нови и нови – истински океан от развълнувана зеленина, покрила рътове и долове, в които тънеше златото на настъпващата есенна привечер.
   Но и в тънката здрачина небето оставаше чисто и в прозрачния въздух ясно се открояваха покривите на околните села, на всяка сая и горска хижа.
   От векове хората живеят в тия обиталища, накацали по стръмнините, насядали по билата, сгушили се на завет в диплите на планината …
   Бяхме седнали да починем с Мариела на един повален бор. Паяжината на здрача оплиташе високите сенки на дърветата, някъде отдолу се чуха копита и конско цвилене… Звуците едва достигаха до нас, но изведнъж в съзнанието ми пламна друга една картина – с един кон и с един суров ездач на него… Ето, камата блясва и пронизва гръдта на влюбената Белла – тъжна, но щастлива смърт, защото момичето умира преди да е умряла любовта на обичания от нея човек. И политат с отдалечаващо се ехо копитата на Казбичевия кон, а на Печорин му е скучно: „Любовта на дивачката по нищо не се различава от любовта на княгинята…”
   Тръгваме и ние с Мариела подир отлитащото ехо на вечерта. Смрачава се…; излизаме на асфалтовия път между гъстите стволове на брезите. Някъде долу в тъмните долове на мрака се чува шума на речната вода, пред нас изниква дългата бяла постройка, наречена „Белите брези”, каквото е и името на тази местност. Прозорците ѝ светят като гнезда на светлината.
Човекът прилича на птиците по това, че някъде в тоя огромен, зелен и развълнуван от самотата си свят, винаги го очаква едно топло и светло гнездо, където да подслони крила и да сънува как препускат конете на вечната, на безсмъртната и често непосилна за крехките ни сърца любов!
Мюмюн ТАХИР

24rodopi.com

COMMENTS

WORDPRESS: 0
DISQUS: 0